Започнаха приготовленията за Великден, някои наблягат на постните ястия, други правят резервации за дълга ваканция и с това като че ли се изчерпва “настройката” за празника. За тези, на които това не е достатъчно, нека се чувстват провокирани  да видят колко и къде сме се отдаличили от същността на празника Възкресение Христово, за да имаме и желанието, и възможноста да се приближим отново. Тук си спомням евенгелския разказ, който описва как при срещата си с Христос, Св. Апостол Петър казва: “Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек” ; и Божествения отговор: “Не бой се. От сега човеци ще ловиш.” Явно има нещо дълбоко интимно в тази случка, преобърнала живота на рибаря Симон, и в същото време призивът е актуален и непреходен. Защото  чрез Смъртта и Възкресението се открива самата природа на Христос-Богочовека. Той отдава и жертва себе си и така “инжектира” нашия свят и човешката ни природа с други сили и “духовни гени”, които сме неспособни да си набавим сами /обратното на това, което ни учат всякакви ню ейдж гурувци и позитивисти/.

Великден в същността си е празник на цялото човечество, както и самото въплъщение и явление на Бога Слово в нашия Свят, защото с това се разрушава най-големият страх, а именно това, че човекът е отхвърлен и отделен от Отеца – Творец.  Дори и да не го съзнаваме и разбираме, този страх е в основата да се настройваме един срещу друг и да се отхвърляме. Едва ли има друг период от историята, в който хората в обществата, народите, а и в семействата да са били с толкова  много възможности да комуникират и общуват и толкова малко съпричастност и желание да се разбират.

Историческият момент на Христовото въплъщение е отминал, но тези вечни сили, които са тласкали тълпите да викат “разпни го” и днес движат  хората в същите морални и духовни дилеми. Отношението ни към светите, свещени образци в живота ни сякаш винаги е двояко, прекланяме се пред техния подвиг – понякога неосъзнато, но посланието им трудно разбираме и още по-трудно следваме. Сякаш искаме техните дела и живот да не ни досаждат и да бодат очите, иначе нямаме против да се каже някоя добра дума за тях и дори молитва бихме отправили, но по-отдалеч, да не би да ни “зарази” техният пример и да прихванем от тия странни  болести “вярата” и “добротата”. Ако усещаме, че не е достатъчно само по празници “да бъдем по- добри..” – защото добротворството в живота  е постоянен процес и не се спира и пуска на определени дати, по някой повод – добре е да се видим като недостойни, подобно на Апостол Петър, за да бъдем удостоени с отговор свише.

Автор: Петър Манев