Богът в пещерата

Откъс от “Вечният човек” на Дж. К. Честъртън

“…Тази книга, която не е нищо повече от скици върху човешката история, започна с пещерата. Пещерата, която научнопопулярната литература свързва с пещерния човек и в която наистина са открити древни рисунки на животни. Втората част на човешката история, която е нещо като повторно сътворяване на света, също започва в пещера. Даже по някакъв странен каприз и тук отново присъстват животни; защото става дума за пещера, използвана за кошара от пастирите, живяли по хълмовете на Витлеем, които и досега вкарват добитъка си в такива дупки и пещери за през нощта. Именно тук, под земята, при добитъка, се подслонилo едно бездомно семейство, след като вратите на претъпкания хан се затръшнали пред лицата им; и именно тук, под стъпките на минувачите, в едно подземие под самия погреб на света, се родил Иисус Христос. Наистина има нещо символично в недрата на прастарата скала и роговете на праисторическото стадо при това второ сътворение. Бог също ваел разни същества в странни форми и чудновати цветове по стените на света; но Неговите картини оживявали…

С риск да се изразим пресилено, можем да кажем, че в онази кошара или кухина в големите сиви хълмове всъщност не се е случило нищо особено, с изключение на това, че цялата вселена е била обърната надолу с главата. Искам да кажа, че дотогава по правило всяко удивление и боготворене било насочено навън, към най-голямото, а сега се обърнало навътре, към най-малкото. Самата сцена внушава представата за приковани в една точка хиляди възхитени погледи, което прави стотиците цветни католически изображения на този сцена да приличат на паунова опашка. И в известен смисъл е вярно, че Бог, който дотогава бил само безкрайна окръжност, станал център, а центърът е безкрайно малък. Вярно е, че оттук насетне духовната спирала се насочила навътре вместо навън; и в този смисъл е центростремителна, а не центробежна. Религията в много отношения се превърнала в религия на малките неща. И нейната традиция в изкуството, литературата и народните легенди в достатъчна степен е засвидетелствала, както вече казахме, този чуден парадокс за Бога в яслите…

Може би това е най-великата от тайните на пещерата. Макар че хората разполагат под земята ада, очевидно е, че в този случай под земята се е намирал по-скоро раят. От тази странна история следва идеята за разместването на небето и земята.
Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. В своята психологическа същност тя изобщо не е просто легенда или животопис на велик човек. Тази история по-скоро ни изненадва отвътре, от “скришната стаичка на ума ни” – така понякога ни трогва до сълзи патоса на малките неща или ненатрапчивото благочестие на бедния.

Сякаш в самия център на собствения си дом откриваме скришна стая, за която никога не сме подозирали, и виждаме светлина да струи отвътре. Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни въвежда в доброто. То е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. То е просто един миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. То е накъсаният говор и недостигащата дума, които се уплътняват и остават ненакърнени. Странните влъхви потъват в далечната страна; в планините престават да отекват стъпките на овчарите; и само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.