БИТКАТА ЗА ГРАД ДУША – ДЖОН БЪНИАН

Публикуваното стихотворение е Обръщение към читателя на автора Джон Бъниан в книгата му “Духовната война” с подзаглавие “Битката за град Душа”. Книгата на английски език е със заглавие “Свещената война” и е алегория на “свещената” битка за всяка една душа между Твореца й и силите на мрака. Душата на човека от древни времена е била “арена” на много битки, желан “дом” на всякакви сили от мрака и бездната, повод за голяма радост или кървящо от болка сърце от страна на Твореца й, поради изборите, които прави. Както пише Бъниан за средата, в която човек живее – “изпълват все ушите ни с неща ненужни за душите ни: и вместо да надзърнеш в своя свят, оставаш сам за себе си непознат”. Това е голямата човешка драма на всички времена. Изкушението, което преследва хората, винаги е било да живеят само с външни събития – в света на потребностите, на удоволствията, на придобивките; в света на страховете – от атентати, от болести, от смърт. Истинската победа идва, когато човек  обърне поглед към себе си и вместо да държи сметка на Твореца за творението Му, започне да държи сметка на себе си: какво прави той с душата си, на какви “сили и същности” я е предоставил за дом? Защото наистина всички войни и световни битки се разиграват първо на “арената душа” у всеки един и изходът от нея се отразява на всички.

 Тъй странно е, че никой историк,
разказващ древни повести във стих
и вещ по историология,
не казва нищичко за град Душа.
А вместо туй изпълват все ушите ни
с неща, ненужни за душите ни:
и вместо да надзърнеш в своя свят,
оставаш сам за себе си непознат.
А разказите най-различни са:
и чужди, и домашни, и писма.
И всеки автор гонел е задача.
(По книгата познаваш и писача.)
Едните пишат за небивали неща,
неслучващи се нийде по света.
Повдигат планина, делят море,
разказват за държави и царе.
С такава мъдрост и поука на лица
изписват страница след страница,
че въпреки напразните писания
мнозина следват ги без капка знание.
Но аз читателя не ща да занимавам
с истории без смисъл и без слава.
Приготвил съм ви думи със наслада,
изпълнени със сълзи и със радост.
Градът Душа известен е на всички,
бедите му превръщат се във притчи,
историите му са тъжно слово,
повтарят се отново и отново.
Надай ухо насам да чуеш описание
на град Душа и неговото състояние.
Как бе пленен и бе направен роб
и на Спасителя обърна гръб.
Да, как от цар Шадай се отдалечи
и впери във противника очи.
Тез думи някой ако иска да потули,
веднага той превръща ги във хули.
За този град тая аз спомен в мен
как бе издигнат и как бе сломен,
когато Сатанаил го завладя
и Душеград пред него се предаде.
Да, помня как пред този суверен
те всички преклониха колене.
Потъпка Душеград всяка светиня
като свиня, въргаляща се в тиня.
Втълпил си бе, че взел се е в ръце,
отвърна от Емануил лице,
не искаше и да го вижда вече
и тъй на Сатанаил се врече.
За този разказ вий не ме съдете
за техен адвокат не ме мислете.
Историята тук не е измислена
и всяка думичка е истина.
Видях войниците на княза в този свят
как идваха града да похитят.
Поведени от звука на тръба,
покрили сякаш цялата земя,
прииждаха те – хиляди на брой
от вcu страни в разпасан строй.
Със застрашителните бойни знамена,
те идваха да сторят тук злина,
да вземат град Душа за плячка днес,
да мародерстват с неговата чест.
Войските обсадиха крепостта,
готови да я сринат със прахта.
И чувах камъните как свистят
и удрят по сърцето Душеград,
разпръсквайки навред и смут, и страх.
Смъртта покриваше със своя мрак
лика на Душеград. И чух вика:
„Горко ми! Днес издъхнах довека!”
Машини стенобойни там сърдито
заблъскаха портала на Ушите.
И целият разстроен Душеград
трепереше от този шумен ад.
Във битката войводите крещяха
в лицето на растящата заплаха.
И всеки паднал в битката през този ден
аз знам, че скоро щеше да е възкресен.
От болка виеха ранени,
а край тях сърцати бранници се биеха без страх.
„Убивай!” – пълководецът крещеше.
Река от кръв и сълзи там течеше.
Не беше равна битката по мощ
– тормозеха ни те и ден, и нощ.
Викът им „Да ги сринем до земя!”
отнемаше и отдих, и съня.
Бях там, когато портите разбиха,
и от надежда Душеград лишиха.
И помня как нахлуваха в града ни,
избивайки войници, капитани.
Но Принцът там Воанергес изпрати
високо горе, в царските палати,
за да плени в окови неговия враг
посрамен там, на градския площад.
Видях Емануил как завладява
град Душа и дава свойта слава,
а той покайва се за своите золуми
и заобичва неговите думи.
И сатанаиляните пленени,
изправени на съд и обвинени,
аз помня как приеха свойта мъст
и Душеград разпъна ги на кръст.
Видях града, облечен в чисто бяло
и Принцът го загръща със воала
и за невеста своя той го призовава
обкичвайки го с бисери и слава.
Видях по улиците радост дива
и Принца – как сълзите им изтрива.
Таз сладост чакали я бяха много.
Да я описвам няма и не мога.
Ала от казаното виждате тъй ясно –
на Душеград борбите не са басни.
Княз и принц воюваха за него,
един със загуба, а другият – с победа.
Сатанаил крещя: „Градът е мой!”
Емануил изиска го за свой.
Двубоят тежък бе и град Душа извика:
„Войните ви съвсем ме изтощиха!”
О, град Душа, в борби безчет дотук
един те губеше, печелеше те друг.
Загубилият през зъби кълне те:
„Ще те разбия на парчета!”
О, град Душа, та тъкмо във войните
до днес се криеха злочестините.
Войната нека само слух далечен е,
да няма вече звук на медни мечове,
да няма вече схватки и погроми
и всяка битка да е само спомен.
Градът е уморен от саби алени,
от викове и плач на изтерзаните.
Не трябва ли тогава тез неща
да бъдат на ухото обеца –
така че само звук от барабан
да стига, за да бяга той оттам?
А Душеград чу звука от тръба,
но хората му пак берат душа.
И как ще другарува той сега
с тях, за които всичко е шега,
които чуят ли тревожен слух,
обсъждат го следобед за разтуха?
О, град Душа! Войните ти вещаят
Злини и добрини чак до безкрая.
Ти трябва да си по-нащрек от тез,
чиито грижи свършват още днес;
които нямат някакви угрози тайни,
освен пък да загубят някой крайник.
Наистина е нужен тука жив свидетел,
честен и правдив.
Не чакайте от мене тук тогава
със басни празни да ви забавлявам,
твърдейки, че намерил съм възмездие
в звезди далечни, в тайнствени съзвездия,
където обитавали на воля
неземни същества, чиято роля
е да посочват ти дали добър си
и да разкриват туй, което търсим.
Май дълго ви задържах пред вратата
и с факел пречех да съзрете светлината.
И тъй, минете с мен през прага тесний –
че тук петстотин пъти по-чудесни
неща очакват ви, за да наситят
копнежа на сърцето и очите.
За всеки християнин те добри са,
непреходни и носят вечен смисъл.
Не тръгвай и без ключ от мен да вземеш
(мнозина тъй изгубват се без време).
И го използвай правилно – да разбереш
ти мойта гатанка и с нея да ореш.
На предния прозорец е ключът.
До нови срещи, друже. И лек път!

(Превод: Владимир Райчинов)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0