Английски пътешественици за българите

Да прочетеш свидетелства на очевидци за това какви са били и как са живели предците ти е не просто любопитно и забавно. Първата ти мисъл е: живели са в еди-какви си къщи, обличали са се еди-как си – интересно е, но твърде далечно от нашата действителност, сега вече нищо не е същото. Но от друга страна, когато видиш как от хилядолетия за народа ти се описват подобни неща, при това от най-различни очевидци – и местни, и чужди – може да разбереш кое е наистина трайното и дълбоко присъщото на националния ти характер. А когато знаеш кой си и какъв си, не се поклащаш лесно от външни влияния. И можеш да се отречеш от това, което временно ти е наложено поради мода или политическа ситуация.

Ако човек например погледне българската действителност и характер от втората половина на 20-ти век, трудно би видял там прочутото българско трудолюбие, гостоприемство и т.н. „Комунизмът“ наложи на българите много черти, непознати за тях в предишните векове – мързел, измъкване от отговорност, враждебност към другия, отнемане женствеността на жената. Но ето – прочиташ как английски пътешественици от 16-ти до 19-ти век описват живота на българите и разбираш, че това е истинският характер, който оцелява през хилядолетията, а другите неща са временни и могат да бъдат оставени.

Да видим как са изглеждали българският бит, дом и облекло по време на турското робство през погледа на пътуващи през земите ни англичани.
d60Жените и девойките в България и Тракия се обличат много богато, със сребърни халки на ушите си и около врата, а на главите им има (сребро) до 2-3 фунта и косите им висят отзад прибрани в мрежа.“
Хенри Кевъндиш, 1589 г.

„Доколкото можах да разбера, мъжете при тези бедни българи са обикновено работници и са облечени в бяла тъкан, а жените главно в червеникава. Девиците не покриват главите си, а косите им висят отзад красиво сплетени, като им добавят допълнително коса, за да изглеждат по-дълги. На главите и около шията си носят множество шахии и други сребърни и медни монети, които, като ги надупчат, зашиват и прикрепят заедно. На ушите си носят големи сребърни обици, някои от които висят поне четири унции чифта. Ръкавите на ризите им са много широки и бродирани, но не много изящно. Ходят боси. Омъжените жени се различават по това, че носят една надиплена ленена кърпа, която виси отзад върху косата им. Когато минавахме през някое село, много от тях ни посрещаха с горещи хлябове. Те пекат хляб само непосредствено преди употреба и го изпичат в жарава. Също така най-младите и красиви девойки ни носеха мляко – прясно и кисело, прясно сирене, масло, яйца и пр. Ако пък се разположехме близо до някое от тези села, след като ни донесяха своята храна, събираха се млади жени и деца и хванати ръка за ръка в кръг, танцуваха и пееха много весело, макар и немного мелодично.“
„…около нас се струпаха много селянки, една от които ни беше представена като булка. На главата си тя имаше шапка или корона от хартия с късчета златен конец, вързани на пискюли, цялата покрита с малки монети, привързани една за друга като люспи на риба. Други ги бяха вплели в плитките си. Българските жени разполагат с много златни монети, които излагат на показ по този начин…Носят ги и пришити към панделки, втъкани в накитите им за глава и провисени до петите им. Тяхно особено любимо украшение са широките пафти със сребърно покритие, които носят на всяка ръка на разстояние две трети като гривни.“
Анонимен пътешественик, 1794 г.
кери1
„Убежището ни бе покрито със слама, стените и подът бяха от кал, нямаше таван и прозорци, вратата е само една, светлината влизаше през един комин с голям диаметър, на около фут от най-ниската част на покрива, който служи и за прозорец. Ала това външно сурово жилище не бе лишено от своите удобства. В момента, в който влязохме, на пода бяха разстлани един върху друг два много прилични памучни килима, чисти, като че ли никога неизползвани и достатъчно големи да покрият по-голямата част от помещението, макар че бяха сгънати на две. Въпреки че най-точно ще бъде, ако земната съставка, с която са измазани подът и стените, обозначим като кал, от една по-благоприлична гледна точка можем да я наречем вид мазилка. Ако тази мазилка е трайна, не зная дали не бих я предпочел пред всяка друга, каквато съм виждал. Тя образува равна, гладка повърхност, без всякакви пукнатини. Цветът е приятен, еднороден светлокафяв тон, по който не личат никакви петна и в това отношение го предпочитам пред мръсното бяло, което покрива стените на най-бедните къщи в Англия, както и на някои от най-великолепните в Смирна и Константинопол. Обедът и вечерята ни се състоеше от: 1. Hush-meleh, 2. Български пилаф, 3. Чифт печени пилета.
Това Hush-meleh, ако добре съм разбрал названието, е нещо като палачинка, която се състои от брашно и каймак или разбита сметана. На различните български трапези го поднасят в разнообразен вид, но навсякъде е вкусно. Тук и на едно друго място, където беше най-малко вкусно, приличаше на дебел пудинг, доста тежък и с бучки неразбъркан каймак по повърхността; другаде образуваше 5-6 много тънки листа, които напълно се отделят един от друг, като долните два са най-хрупкави като коричка на сладкиш, без следи от каймака, ако това действително беше пръхкавата съставка; друг един път представляваше тънка, набраздена маса, с твърдостта на изгорена кора, лишена от всякаква мекота, и в този си вид подхождаше най-вече на моя пилаф. Българският пилаф вместо от ориз се прави от жито. То се вари, докато омекне, и сетне се насища с някаква мазнина, било каймак, било мас, която не познавам, но едва ли е масло, тъй като тук не видях съоръженията за такъв вид производство…Тук, както и другаде сред българските ми домакини, птиците и хлябът се приготвяха на място: първите минаваха от курника в казана или върху шиша, а вторият – от брашнения чувал в пещта, за времето от първата поява на госта, докато се разположи на масата.“
Джереми Бентъм, 1785 г.
piti-pogachi
Настанихме се в къщата на един български селянин и бяхме твърде приятно изненадани да открием, че тя бе удивително чиста и топла. Подобно на всички други български къщи, в които сме влизали, тя бе направена от дърво и кал или глина, с хубав сламен покрив, оградена с широк дувар, подпрян на колони, който, като предпазваше стените от дъжда, запазваше основите здрави и сухи. Главното помещение винаги е добре застлано и заобиколено с нисък миндер с възглавници. Единствената мебел е малко трикрако столче, върху което се слага подносът с яденето, и има голямо огнище с разпален огън, който едновременно топли и осветява стаята – често пъти без нито един прозорец. Лицата на жените не са забулени, техните накити се състоят от високи тиари от муселин, украсени с дълги нанизи от пари, пиастри и други монети, а вратовете, ръцете и ушите им са отрупани с гердани, гривни и обици от злато и сребро, с примитивна форма и изработка. Диалектът им е славянски и те си дават вид, че следват ритуалите и обредите на гръцката църква, но подобно на религиозните си водачи са толкова невежи, че цялата им набожност се състои главно в повтарянето на една или две молитви, кръстенето, спазването на постите и празниците и боготворенето на малки изображения с невероятни форми, които те наричат светии, по-скоро наподобяващи грубите изображения на ларите на древните…Българите обикновено са човечни, добросърдечни хора, гостоприемни към чужденците, дошли под скромния им покрив.“
Адам Нийл, 1805 г.

килими„Колибата обаче бе чиста и спретната. Подът бе пометен, с постлани килими, силен огън лумтеше в камината, и седейки сред тези мили и добри хора, и гледайки честните им лица, озарени от яркия огън, аз се почувствах като у дома. … ние си бяхме донесли малко овнешко месо от Русо Кестри. Жената ни го опече, след това от другата страна на огъня тя сложи желязна кръгла тава, напомняща шотландски тиган, в която сипа смес от вода, брашно и яйца, така че да се образува тънка питка; когато се опече, тя я извади от тавата и я сложи в чиния. Докато следващата стане готова, тя намаза първата с масло и сирене и сложи втора върху нея. Така тя натрупа цял куп палачинки, или кътми. Към това тя прибави чиния с кисело зеле, кана вино и канче ракия и поднесе вечерята върху столче, с удобство и вещина, които биха направили чест на някоя английска кухня. Докато траеха тези приготовления, тя непрекъснато въртеше една хурка до хълбока си и благодарение на нея цялото семейство се осигурява с дрехи…На развиделяване се събудих и в светлината на огъня видях работливата жена и едно от децата й да предат памук с хурките си. Те ме гледаха и пееха тиха песен. Помислих си за своя далечен дом и за добрината на тези мили хора към един чужденец…“
Робърт Уолш, 1827 г.

мъж в носия„От всички селски народи, с които съм се срещал, българите изглеждат най-простосърдечни, приятни и приятелски настроени, представлявайки очебиен контраст с грубите и брутални турци, които са смесени с тях, но се отличават с отвратителните черти на характера си. …Българите се отличаваха по шапките си от кафява овча кожа, горни дрехи от плат, изтъкан от небоядисана вълна от тъмнокафяви овци, която е предена и тъкана от жените им, бели платнени панталони и сандали от сурова кожа, поставени под ходилото и вързани за глезена с върви. Те не носеха нито пищови, нито ятагани, нито каквото и да било друго нападателно оръжие, но се отличаваха най-вече по изражението и поведението си. Първото е открито, безхитростно и доброжелателно, а второто толкова учтиво и сърдечно, че всеки, който ни срещнеше, изглеждаше готов да ни приеме като приятели. Винаги когато техните биволи или каруци ни препречваха пътя, те бързаха да ги отдръпнат и винаги когато се налагаше ние да се отдръпнем, те показваха, че не правят това нарочно. Къщите им бяха винаги отворени за нас, като нашето присъствие изглеждаше като празник за семейството им. …Никога не видяхме жени туркини, докато българките свободно се движеха между нас, вършейки домакинската си работа, и се държаха с нас с такава доверчива доброжелателност, каквато биха проявявали към братята си. Дрехите им са спретнати, чисти и удобни. …Те са изключително работливи и нито за секунда не остават без вретеното и хурката си в ръце….Къщите им са изградени от плет, измазани и са чисти и удобни отвътре, където никога не бяхме обезпокоени от дим, бълхи, въшки, лоши миризми или други неприятни неща, които обикновено безпокоят богатите в къщите на бедните….Изглежда, че те притежават в изобилие всички необходими неща в живота – мек климат, плодородна почва, красива страна, добитък, царевица, вино, дърва и вода в изобилие.“
Робърт Уолш, 1827 г.

„…преспахме в една българска къща. Нищо не може да надмине чистотата на това жилище: стените бяха направени от плет, процепите – запълнени с кал, отвътре бяха прилежно измазани. Майката и бабата в семейството бяха облечени с ризи, бели като сняг, фустите им бяха от тъмна материя, на главите си носеха бяла кърпа, вързана под брадата. Две или три светлокоси деца лежаха на една черга срещу огъня, а бебето спеше на четвъртита дъска, провесена на греда с четири върви. Стопанинът беше облечен в кафяво, с малка шапка на върха на главата, обшита с черна кожа. Те бяха много внимателни и учтиви към нас: младата стопанка свали ботушите ни и сложи пред нас най-добрата храна, която можеше да се намери в къщата.“
Джеймс Алекзандър, 1826 г.

„Библиотеката на Зограф не ни отне много време, тъй като нямаше други ръкописи, освен тези на български език. От тях разгледахме най-малко 300, много от които прекрасно изписани. Казаха ни, че повечето от тях съдържали литургии и служебни книги. Литургиите, писани на ръка, вече не се използват. Те са заменени за по-удобно с печатни копия, издадени в Русия. Напечатаните литургии обаче в никакъв случай не са толкова разбираеми, тъй като са примесени с много славянски термини, напълно чужди на българския говор, който и до днес в своя простонароден диалект е същият, както преди 700 години, когато са писани тези служебни книги. Ако това е истина, в което неколкократно ме убеждаваха различни хора от манастира, то е много интересно и според мен почти единствен случай във филологията, когато един варварски народ през всички превратности на своята история, като независима държава и под властта на различни сили, е могъл да запази и досега езика си чист и непроменен през столетията.“
Джоузеф Карлайл, 1801 г.
1

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0