АЙНУЛИНДАЛЕ
МУЗИКАТА НА АЙНУРИТЕ


(“Силмарилион”, Дж. Р. Р. Толкин)

Изпървом бил Еру, Единствения, когото в Арда наричат Илуватар; и той сътворил
Свещените Айнури, що били рожби на неговата мисъл и съществували заедно
с него още когато нямало нищо друго. Заговорил им той, предлагайки разни
мелодии, а те запели и възрадвали душата му. Но дълго пели те поотделно или по
неколцина, докато останалите слушали, понеже всеки знаел само онази част от
мисълта на Илуватар, която го била сътворила, тъй че бавно и трудно разбирал
своите братя. Ала все пак със слушането те постепенно се опознавали и растяла
хармонията в задружната им песен.

И станало тъй, че веднъж Илуватар свикал заедно всички Айнури и им разкрил
могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били чували дотогава;
славата на нейното начало и блясъкът на завършека толкова изумили Айнурите, че
те преклонили глави пред Илуватар и останали безмълвни.

Рекъл тогаз Илуватар:

— От тази мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите Великата
музика. И тъй като всеки от вас съм надарил с Нетленния пламък, покажете своята
мощ, украсете мелодията със сила и мисъл, както сметнете за добре. А аз ще ви
слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен.

И като арфи и лютни, тръби и флейти, органи и виоли, сбрали се гласовете на
Айнурите в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар във величава
музика; сплели се дружно безкрайните им песни в прекрасна хармония, що
надхвърляла границите на слуха в дълбините и висините; препълнила тя чертозите
на Илуватар и нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота. Никога
вече не сътворили Айнурите тъй славна музика, макар да е казано, че ще запее още
по-славно пред Илуватар хорът на Айнурите и Чедата на Илуватар подир края на
дните. Ще звучат вярно тогава мелодиите на Илуватар и ще добиват Битие още
щом бъдат изречени, тъй като всички ще знаят изцяло как е замислил той тяхната
роля и всеки всекиго ще разбира, а Илуватар с радост ще влее в мисълта им тайния
огън.

Ала тогаз седял Илуватар, слушал и задълго всичко го радвало, понеже музиката
била съвършена. Но както вървяла мелодията, пламнало в душата на Мелкор
горещо желание да втъче в нея свои собствени творения, що спорели със замисъла
на Илуватар; тъй искал той да прибави мощ и слава към своя дял. От всички
Айнури тъкмо Мелкор бил надарен с най-много могъщество и познания и споделял
дарбите на всички свои събратя. Често бродел сам из Пустотата да дири Нетленния
пламък, защото го изгаряло желание да сътвори свое собствено Битие, а Илуватар
сякаш не мислел за Пустотата и от туй растяло нетърпението на Мелкор. Пламъка
не открил, защото той бил в самия Илуватар. Ала докато бил сам, започнал да крои
нови замисли, различни от тия на неговите братя.

Част от замислите вплел в своята песен и мигом припламнал раздор и мнозина от
пеещите се сепнали, смутила се мисълта им и заглъхнала музиката; други взели да

настройват песента си по неговата и забравили що е било в началото. Все повече
се разливал раздорът и прежните мелодии потъвали в бурно море от звуци. А
Илуватар само седял и слушал, додето тронът му се разтърсил като от бесен ураган,
сякаш мрачни води се сражавали в извечен, неутолим гняв.

Надигнал се тогава Илуватар и разбрали Айнурите, че се усмихва; вдигнал
той лявата си ръка и сред бурята се раздала нова мелодия, уж същата и все пак
различна от прежната, с нова мощ надарена и с нова прелест. Но с рев се надигнал
раздорът на Мелкор да я възпре и още по-яростна битка на звуци настанала, додето
мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял. Пак се изправил
Илуватар и разбрали Айнурите, че е строг; вдигнал той дясната си ръка — и
чудо! — трета мелодия бликнала сред хаоса и не била като първите две. Отначало
изглеждала нежна и сладка като тих ромон на нежни звуци, но не заглъхвала,
а сбирала мощ и дълбочина. И накрая сякаш две безкрайно различни музики
отекнали пред трона на Илуватар. Едната била дълбока, необятна и прекрасна,
ала изпълнена с неизмерна скръб, от която извирала цялата прелест. Другата
вече придобивала своя собствена форма, но била гръмка, нелепа и се повтаряла
непрестанно; нямало в нея хармония, а само шумно единство като оглушителен
рев на тръби, знаещи не повече от няколко звука. И се мъчела със силата на гласа
да заглуши първата песен, ала личало, че най-славните звуци краде от нея, за да ги
вплете в своя замисъл.

Насред тая схватка, когато се разтърсвали чертозите и тръпка стигнала до
неподвижни дотогаз пустоти, станал Илуватар за трети път и страшно било лицето
му. Вдигнал той двете си ръце и замлъкнала Музиката с един сетен звук, по-дълбок
от Бездната, по-висок от Небосвода и по-всепроникващ от блясъка в зениците на
Илуватар.

Изрекъл тогава Илуватар:

— Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и
всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та
да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от
мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще
бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му
да си ги представи.

Страх обзел Айнурите, понеже не проумявали тия слова, а Мелкор се засрамил
и тайно припламнал гневът му. Изправил се Илуватар величаво и напуснал
прекрасното място, що бил сътворил за Айнурите, а всички те го последвали.

Когато се озовали сред Пустотата, рекъл им Илуватар:

— Вижте своята Музика!

Разкрил им видение там, где преди бил само звук и съзрели Айнурите свят сред
Пустотата — от нея роден, ала различен от нея. И както се взирали изумени,
започнала да тече неговата история, сякаш живеел и раснел. Дълго гледали и
мълчали, докато изрекъл Илуватар отново:

— Вижте своята Музика! Туй е вашата песен; всеки от вас ще съзре тук сред

общия замисъл онова, що си мисли, че сам е сътворил и добавил. А ти, Мелкор, ще
откриеш тайните замисли на душата си и ще проумееш, че са само част от цялото,
смирено покорна на неговото величие.

Още много изрекъл тогаз Илуватар пред Айнурите и поради спомена за словата
му, обединен с познанието на всеки от тях за онзи дял, щом сам е сътворил, знаят
те какво е било и какво ще бъде, тъй че малко остава скрито за взора им. Ала има
и неща незнайни за тях, та не всичко могат да вършат сами, защото никой освен
Илуватар не знае какво е замислил и затуй във всяка епоха се случва по нещо ново
и непредвидено, непознато от прежната песен. И докато се разстилало пред тях туй
видение на света, зърнали в него Айнурите чудеса, за който не били и помисляли.
Изумени видели те как идват Чедата на Илуватар и какъв дом им е приготвен;
разбрали, че увлечени в своята музика всъщност са изградили този дом, без да
знаят и без да се грижат за друго, освен за красотата на песента. Защото Илуватар
сам бил родил мисълта за своите Чеда; те идвали чак с третата мелодия — нямало
ги в началото и никой от Айнурите нямал дял в тяхното сътворение. Затуй още
повече ги обикнали, щом съзрели създания различни от себе си — странни и
крехки, те сякаш отново отразявали замислите на Илуватар и чрез тях Айнурите
узнали още частица от неговата мъдрост, що инак би останала скрита навеки.

А Чедата на Илуватар били елфи и хора, наречени още Първородни и Следващи. И
сред целия приказен блясък на света, сред неговите величави чертози, пространства
и огнени колела, избрал Илуватар техния дом в Дълбините на времето под
безбройни звезди. Дреболия би изглеждал подобен дом за онзи, който взима
предвид само славата на Айнурите и забравя тяхната страховита проницателност.
Ала може ли някой да вземе за основа цялата необятна Арда и да съгради върху
нея колона тъй висока, че върхът й да стане по-остър от игла; та тъй и другото —
кому е дадено да съзерцава само необятния свят, върху който и до днес се трудят
Айнурите, а да забравя за безграничната грижа и точност, с която оформят и най-
дребното нещо в него?

Когато съзрели видението за бъдния дом и Чедата на Илуватар, мнозина от най-
умелите Айнури устремили и мисъл, и копнеж към това място. И пръв между тях
бил Мелкор — най-могъщият от онези Айнури, що имали дял в песента. Изпървом
залъгвал дори и себе си, че желае да тръгне натам и заради благото на Чедата да
се пребори с вълните от жега и студ, що самият той бил породил. Но всъщност
искал да покори и елфи, и хора, понеже завиждал на дарбите, с които обещал да
ги надари Илуватар; мечтаел да има слуги и роби, да го наричат Властелин и да
потъпква чуждата воля.

А останалите Айнури гледали този дом сред необятните простори на света,
наричан от елфите Арда — Земята; светлина бликала в сърцата им, радвали се
очите им на яркото пъстроцветие, но дълбок смут ги обземал от рева на морето.
Наблюдавали ветровете, въздуха и всичко, от което е изградена Арда — желязо,
камък, злато, сребро и още какво ли не, ала над всичко най-силно възхвалили
водата. И казват Елдарите, че от всичко друго на тая Земя тъкмо водата най-добре
съхранява древното ехо от Музиката на Айнурите; тъй и до днес мнозина от Чедата
на Илуватар слушат ненаситно гласа на морето, без сами да знаят що чуват.

Към водата обърнал своите мисли онзи Айнур, когото елфите наричат Улмо и
който бил най-надарен от Илуватар в музикалните умения. За въздух и ветрове
пък копнеел Манве, най-благородният от всички Айнури. За земната твърдина си
мислел Ауле, комуто Илуватар бил дал сръчност и знания с пълна шепа — почти
толкоз, колкото и на Мелкор; само че Ауле дири наслада и гордост в самото дело и
сътвореното от него, а не в притежание и власт — затуй раздава щедро и нищо не
скътва, а безгрижно се прехвърля към ново дело.

Обърнал се Илуватар към Улмо и рекъл:

— Не виждаш ли как в това малко царство сред Дълбините на времето тръгва
Мелкор да воюва срещу онуй, що е подвластно на тебе? Измисли той лютия студ,
но не можа да съсипе прелестта на изворите и бистрите твои езера. Виж снега,
виж изящната скрежна дантела! Измисли още Мелкор жега и пламъци ненаситни,
но не пресуши твоя копнеж, нито пък укроти песента на морето. Виж висотата на
величавите облаци и омайния танц на мъглите; чуй как се ръси дъжд по Земята! А с
тия облаци ти се издигаш във висинето при Манве, твоя най-скъп приятел.

Отвърнал му Улмо:

— Вярно, тъй водата става далеч по-красива от онуй, що жадуваше сърцето ми; и
в най-потайните си мечти не бях замислил прелестта на снежинката и музиката на
дъждовете. Вечно ще диря Манве, та заедно да творим нови песни за твоя наслада!

Тъй още от зората на дните се съюзили Манве и Улмо, та и до днес служат най-
вярно на целта на Илуватар.

Ала още преди да довърши Улмо, както гледали всички Айнури, изведнъж сякаш
някой отнел видението и го укрил от техния взор; в този миг им се сторило, че
долавят нещо ново. Мрак се наричало то и дотогава го знаели само от мислите
си. Ала вече били обикнали прелестното видение и се увлекли в съдбините на
сътворения свят, тъй че мислели само за него; защото когато видението изчезнало,
разказът бил недовършен и тепърва имало да се коват кръговете на времето.
Казват, че гледката свършила преди Царството човешко и залеза на Първородните,
тъй че макар всичко туй да е в Музиката, Айнурите не видели с очите си
следващите епохи и края на света.

Настанал тогава смут сред Айнурите, ала Илуватар ги свикал и казал:

— Знам как горещо копнеете туй, що видяхте, да не е само образ в мислите ваши, а
да го има наяве — част от вас, и все пак отделно. Затова ще река: Еа! Да бъде! И в
Пустотата ще пратя Нетленния пламък за сърце на света и светът ще излезе наяве; а
който от вас поиска, ще може да иде при него.

Изведнъж видели Айнурите в далечината светлина като облак със сърце от жив
пламък и разбрали, че вече не е само видение, а сътвореният от Илуватар свят на
име Еа.

И станало тъй, че част от Айнурите живеят и до днес при Илуватар отвъд
пределите на света; а други, сред тях мнозина от най-прекрасните и могъщите, се
сбогували с Илуватар и слезли надолу. Но по волята на Илуватар, а може би и от
своята безпределна обич, те поели едно условие: занапред цялата тяхна мощ да е

обвързана със света чак до неговия завършек, тъй че те да му дават живот и да се
грижат за него. От тогаз ги наричат Валари — Силите на света.

Но когато навлезли в Еа, те изпървом се смаяли и объркали — нямало и следа
от онуй, що били видели; всичко тепърва предстояло и било още безформено
и мрачно. Защото Великата Музика била само развитие и цъфтеж на мисълта в
Чертозите извън Времето, а видението не било нищо друго освен предсказание за
света; сега Валарите пристъпвали в зората на Времето и осъзнавали, че светът е бил
само сянка и песен, а на тях се пада да го довършат. Тъй започнал техният тежък
труд сред безмерни и незнайни простори, в епохи забравени и непознати, додето
най-сетне в дълбините на Времето и сред необятната шир на Еа настанал часът, в
който бил сътворен дом за Чедата на Илуватар. И в този труд главна роля поели
Манве, Ауле и Улмо; ала Мелкор също бил там от самото начало, палел огромни
огньове и се месел във всяко дело, та ако може, да го използва за своите цели и
стремежи. И когато Земята била още млада и обгърната в пламък, закопнял Мелкор
за нея и рекъл на другите Валари:

— Туй ще е моето царство и занапред моето име ще носи!

Ала Манве бил брат на Мелкор в мислите на Илуватар, нему се падала главната
роля във втората песен, що изпял Илуватар сред глъчката на Мелкор; свикал той
множество духове, всесилни и не чак толкоз могъщи, да слязат в ширинето на Арда
и да му помогнат, та Мелкор да не провали тяхното дело навеки и да не повехне
Земята още преди да е разцъфтяла. И рекъл тогаз на Мелкор:

— Нередно е туй царство само твое да бъде и никога няма да стане, защото
мнозина други повече труд от теб са положили.

И настанала свада между Мелкор и останалите Валари, а сетне той се оттеглил
другаде, где можел да върши каквото си иска, но не помръкнал в душата му
копнежът по Арда.

Придобили тогава Валарите форма и цвят; и понеже били дошли на света от любов
към Чедата на Илуватар, избрали си форма такава, каквато били зърнали във
Видението, ала далеч по-величава и славна. Не от самия свят иде тяхната форма,
а от познанията им за света; нуждаят се те от нея само дотолкоз, колкото нам са
потребни одежди, макар че и голи не губим своята същност. Тъй и Валарите могат
да бродят без дреха и тогаз даже Елдарите не умеят да ги усещат. Но решат ли
одежда да вземат, те придобиват форма — мъжка или женска, защото по нрав
са различни от самото начало и разликата се вижда в техния избор ала не само
в него се крие, тъй както и ние се делим по одежди на мъже и жени, макар че не
там е главното. Често избират Великите форма на крале и кралици сред Чедата
на Илуватар; но понякога решават да надянат одежди от своята собствена мисъл,
въплътени във величави и страшни форми.

Привлекли Валарите множество свои съратници — някои по-дребни, други почти
тъй велики като самите тях и всички заедно дълго се трудили да подредят Земята и
да укротят гнева на стихиите. Видял тогава Мелкор, че делото напредва и Валарите
бродят по земната шир като видими сили, пременени с прекрасни и славни одежди,
а Земята се превръща в градина за тяхна наслада, защото утихвал гневът на
стихиите. Растяла в душата му завист велика и той също взел видима форма, но

поради гневливия нрав и пламналата злоба тази форма била страховита и мрачна.
Спуснал се в Арда с мощ и величие далеч по-голямо от туй на всички други Валари
и бил като планина, що нагазва в морето, вдигнала горделиво глава високо над
облаците, с ледена броня покрита и увенчана с корона от дим и огън; а в очите му
пламък горял, що съсухря от жега и сковава с мъртвешки студ.

Тъй се започнала първата битка между Валарите и Мелкор за власт над Арда; и за
тия бедствия елфите почти не знаят. Туй, що разказваме тук, е дошло от самите
Валари, когато учели Елдарите във Валинор на различни премъдрости; ала рядко
говорели те за войните преди идването на елфите. Носи се мълва между Елдарите,
че против волята на Мелкор успели Валарите да овладеят Земята и да я подготвят
за Първородните; градили земна твърд, а Мелкор я рушал; дълбали долини, а
Мелкор ги извисявал; ваяли планински вериги, а Мелкор ги повалял; пълнели
морета, а Мелкор ги разсипвал; и в делата им нямало ни покой, ни растеж, защото
щом сътворели нещо, идвал Мелкор да руши и проваля. Ала не целият труд бил
нахалос; макар че никое дело не станало според тяхната цел и воля, макар че
всичко било различно по цвят и форма от онуй, що замисляли отначало, все пак
малко по малко се създала земната твърд. И тъй най-сетне се появил дом за Чедата
на Илуватар под безбройни звезди сред дълбините на Времето.

%d1%81%d0%b8%d0%bb%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d0%be%d0%bd

Share and Enjoy !

0Shares
0 0 0