Животът сам по себе си е чудо. Както казва Айнщайн: „Има два начина да изживееш живота си – единият е да не вярваш в чудеса, а другият е да приемаш всяко нещо за чудо.“ Напоследък гравитират опредеделени теми табу, които умишлено избягваме именно защото ни хвърлят в противоречия. Като например животът на ембриона. Малцина са запознати с факта, че на 3 седмици зародишът вече има тупкащо сърце, ДНК се е образувала във всяка негова клетка, мозъкът  е започнал вече развитието си, макар че майките още не са разбрали за чудото, развиващо се в тях. Какви права и отговорности тогава имат те върху нарастващия зародиш? Зад този проблем стои въпросът доколко ние хората изобщо ценим живота като феномен и като дар?

България е на първо място в Източна Европа по брой на абортите сред тийнейджърите.

Председателят на Българското дружество по акушерство и гинекология проф. Никола Милчев коментира, че 41 на 1000 тийнейджърки в България раждат, а абортите са 38 на 1000, което е много висок процент. “Не може в 21 век в България годишно на 65 000 раждания да има и 50 000 аборта”, заяви той.

Проф. Милчев добави, че усложненията при тези аборти са около 5000, като често се стига и до стерилитет.

Целта обаче не е да се насочва краен упрек към въпросните потенциални попечители, нито да се държат морализаторски речи, но да се проследи проблемът, който всъщност се корени много по-надълбоко, отколкото предполагаме. Обикновено семействата, които силно желаят, но дълго време нямат деца, реално оценяват в много по-голяма степен тайнството на живота. Някои дори инвестират всичките си финанси за процедури и лечения, за да могат да се сдобият с дете. Когато човек се сблъска с факта, че действително няма власт над всички обстоятелства, разбира, че животатът е дар свише. Това се отнася дори за нашето собствено същестуване. Приемаме го за даденост – както водата, както въздуха. По същия начин можем да обърнем въпроса към нас самите: по какъв начин гледаме на нашия живот и ценим ли го? Защото оттам произтича отношението ни и към чуждия.

Първата крачка към аборта много преди той да се случи е нашата склонност да убиваме живота вътре в нас: например наркоманът убива мозъчните си клетки, алкохоликът – черния дроб; това включва и ежедневните видове убийства – обиди, подценяване, накърняване на достойнството, занемаряване на вътрешния живот. Дори ако вземем депресията като състояние, в което човек влиза, постявяйки душата си в бавна, но сигурна смърт. Материализмът, от друга страна, убива още в младостта копнежа за истинските духовни ценности. Честата смяна на партньори говори за неспособността човек да остане верен на една идея, кауза, човек. За да съхраниш верността е нужен талант, казва Фредерик Бегбеде. Честата смяна води и до завишена критичност и неудовлетвореност. Всичко това показва опита на човека да реши проблемите по външен начин, на повърхностно ниво. Истинският въпрос реално не е „за“ или „против“ абортите, а доколко ценим живота в себе си и в другите и доколко търсим да развиваме таланта да сме верни. Защото верността е „превантивната медицина“ за абортите. Друг важен въпрос, който повдига верността, е свободата, която имаме с нашето тяло, и сексуалността. Много хора разбират свободата и сексуалността като нещо външно – без никакви ограничения. Но истинската свобода е състояние на духа, в което човек има силата да казва и „да“, и „не“. Хората, които не могат да кажат „не“, не могат да кажат истински „да“, защото стойността на „да“-то се измерва със способността да казваш „не“. Сексуалността е предназначена за задълбочаване пламъка на любовта на хора, които вече разпознали любимия си и са направили своя избор, а не средство за задоволяване на нагони и разнообразие. Както не е нормално човек да разголва душата си на посоки, за да не е тя атакувана и наранена, така и тялото не би трябвало да бъде разголвано и предоставяно там, където не е обикнато докрай. Толстой е казал: „Да умееш да обичаш значи да умееш всичко.“ Любовта е умение, което е наша лична отговорност да развиваме. Нека всеки си зададе въпроса доколко е отговорен към живота и любовта си, към умението да обича, към умението да е верен и да дарява живот?

Във времената, в които живеем, много двойки, особено на по-млада възраст, не жeлаят да носят товара на отглеждането на бебе. Когато осигуряването на комфорта и консумацията заема връхна точка в приоритетите, това естествено води до нежелание за жертва и грижа. Това в някакъв смисъл е и проява на егоизъм. Не защото не искат да гледат дете (имайки предвид възможностите си), а защото се отдават на „едно удолствие“, чиято цена невинаги са готови да заплатят. От своя страна масово бракът също губи все повече сакралната си стойност и ролята му в изграждане на семейство избледнява. Това също е свързано с бягството от отговорност. Най-честите реакции в тези случаи биват: „Не сме готови за брак“; „Не сме готови за дете“; „Нямам работа, нямам пари“; „Още следвам“; „Още уча“; „Откъде накъде? Как така?!“; „Не съм искал да се случва“. И впоследствие тази „грешка“ се превръща в поредния израстък, който отсичаме, защото възпрепятства кариеризма ни. (Разбира се, не става въпрос за случаите, когато жената или момичето са малтретирани, изнасилвани и пр.)

Основен принцип на живота е процесът на сеенето и жъненето, т.е. всяко действие носи последици, за които сме длъжни да носим отговорност. Отговорността е нашият отговор на въпросите, които ни задава Животът. Пред всеки стои не само въпросът какво иска той от живота, а и какво животът иска от него. Вероятно убиването на зародиша не е просто еднократен акт, а поредица от стъпки и избори, потъпкващи призванието ни като живототворящи същества.

В днешно време лежат и още множество въпроси, свързани с усъвършенстването на технологиите и рационализирането на решенията. Пример за това е и сурогатното майчинство, както и т.нар. дизайнерски бебета – или с други думи, генетична модификация на човешки ембриони. Мнозина действат по следното правило: “След като нещо е възможно, защо да не го правим – преди някой друг да ни е изпреварил?”, коментирa Darik News. Както може да се предположи, този феномен също става обект на бурни дебати – „за“ или „против“. Както винаги обаче проблемът не е еднопластов – не е идеята да ритаме срещу всеки разтърсващ научен прогрес, нито да го приемаме за чиста монета. Може би е редно по-скоро да си зададем въпроса доколко това е полезно за човечеството или по-скоро за човешкото в човека? Все повече искаме да държим максимално нещата в свои ръце, да имаме контрол над абсолютно всичко, но не се знае в кой момент ще ни се изплъзне измежду пръстите. Генното инженерство заема все повече връхни точки, но доколко човек осъзнава намесата си и последствията въху следващото поколение?

Още един пример, който предстои да се развива все повече в бъдеще, са т.нар. „дизайнерски бебета“. (Разбира се, не става въпрос за определени заболявания или недъзи, които могат да бъдат предотвратени по този начин). Решаваш, че  искаш детето ти да е на всяка цена момиче (ако може с руса коса и сини очи) или момче с тъмна коса и кафяви очи, да притежават определени умения и качества, и ето – те са пред теб, чисто нови. Освен  това и хора, създадени като железни войници, „програмирани“ за една определена цел. С  този феномен, наричан още „етнически ужас“, вървим по тънък лед, стигайки до крайности в намеса в човешкия живот. Искаме да управляваме, контролираме, създаваме всичко както желаем, но дали можем винаги да преценим кое е най-доброто? И то дори не най-доброто за здравето, но за душата на човека. Не се ли  „бъркаме“ някак в работата на природата, на Създателя? Може би все повече забравяме или отхвърляме вълнението от очакваното, от тайната, от чудото. Ясно е, че човешките възможности в сферата на науката и съпътстващите я технологии постоянно ескалират, но няма как да знаем абсолютно всичко. Колко привлекателно – да избираш детето си от каталог, както си избираш парфюм. Дали не е всичко устроено предварително така, както трябва да бъде, колкото и невинаги да ни харесва? Да не говорим, че хората сме създадени така, че да правим свободни избори – да се развиваме интелектувално в сферата, която ни е най-интересна, да спортуваме това, което усещаме най-близко, и още ред други наши качества, които изграждаме в годините. Ако всичко това малко или много бъде решено преди раждането, не се ли ограничава човекът? На всички тези въпроси, засягащи пряко бъдещото на човечеството, всеки може индивидуално да търси отговори, но е редно да се замислим знаем ли повече от Висшия разум?

Автор: А. Манева