Боянска Църква – Книга с впечатления

„Благодарение на културното наследство бихме могли да се домогнем до нашата велика история и да просъществуваме като един горд и смел народ. Нека ценим и пазим това, което имаме.” – Евгения  9 клас

„В малко пространство – пък все едно си обиколил вселената.”

“Аз съм си мислила, че това не е като в Сикстинската капела. Сякаш е по-незначително, но не е така. Не можеш да разбереш, но разликата наистина е голяма, защото тук се чувстваш в близост до всичките изображения, реално и много близко. Докато другите са по-нависоко, те са по-недостъпни, както е по принцип в готиката и в бароковото изкуство. Там е Божието величие. А тук е по-интимно. Чужденците казват, че се чувстват все едно в Светая Светих, което е чудно за тях” – Снежана Първанова, екскурзовод в Боянска църква

С какви нагласи идват хората в Боянската църква и с какви си отиват?

Защо Чърчил е казал, че Балканите са болни от история – започвам да разбирам все по-добре. Въпросът, който е по-важен – Защо българите сме с ниско самочувствие, с ниска самооценка и самоосъзнаване?! Защо е толкова модерно да сме или „плакатни”, тоест повърхностни, враждебни, елементарни националисти, или високомерни и хладни интелектуалци-космополити?! Няма ли среден път?

Очевидно е, че отговорите на тези въпроси никак не са прости, но отговори има. Ако беше така лесно, колкото понякога ни се иска, то онези българи, които ежедневно, периодично посещават Боянската църква и си отиват „променени”, би трябвало вече да са предизвикали „промяната”, която всички очакваме. Естествено, това е дълъг процес. Докъде ли сме стигнали?

Всеки, който прекрачва прага на Боянската църква, идва със своята предварителна нагласа. В повечето случаи видяното надхвърля очакванията.
Логично е един екскурзовод да е синтезирал и филтрирал в спомените си най-ярките, най-интересните посетители, да е чул интересни неща и от своите колеги. Онези, които са попаднали не на време и не на място, няма нужда да обсъждаме. А такива тук рядко се появяват, по думите на Снежана. Аз попаднах на нея.

С какви нагласи идват хората в Боянската църква и с какви си отиват?

Логично е да разделим хорат на две големи групи – българи и чужденци, тъй като културните наслагвания,a оттам и нагласите са различни.
Лично за мен интересът към „стереотипите” в българите и техните преживявания е по-силен, по-наболял. Стереотипите при чужденците се отнасят колкото до тях самите, толкова и до отношението им към България и българите.

Всички мънички наглед проблемчета, на които обичаме да казваме „българска работа”, намираме и тук –
„Няма табели, няма тоалетни, няма градинар…” и въпроси от вида – „Защо е толкова скъпо, защо са само 10 минутите и само за 7 души?…”

При българите най-често срещаното възклицание в книгата за впечатления е – „Трябва да се гордеем, че сме българи!” В едно подобно изречение имаше и важно допълнение – „дори и само заради това.”

Хилъри Клинтън и екскурзоводът Снежана Първанова в Боянска Църква през 2012 г.

Нашенците, които прекрачват прага на Боянската църква за първи път, остават действително зашеметени. Красотата си е красота, величието на Духа също, а зашеметяването идва от изненадата: съвсем не са очаквали подобно нещо. Когато не си виждал с очите си красотата на Боянската църква “на живо”, няма как да си предварително подготвен наистина, колкото и да си чел и да си се интересувал. Казвам това в подкрепа на онези, които са зашеметени без да са неподготвени.

„Като цяло чужденците са по-информирани” – казва екскурзоводката Снежана. „От българите една част чули и минавайки решават, че трябва да се вмъкнат с големите си раници, чанти… Първото нещо, което им прави впечатление, е таксата – 10 лв е много за българина да влезе. Има и такива, които се усещат. Казват – „Стига бе, ти толкова пари даде, като яде одеве…” Има и такива, които идват специално, но общо българите не са подготвени. Докато чужденците са чели, идват с книжките, дори влизат, за да видят определени сцени, защото са прочели за тях. Българите не знаят – „Ама къде е сега? Ма, само това ли е църквата?…” Като им кажеш, че е имало и средновековен замък, като влезем в историческите дебри, се обажда родолюбието и се сещат за разни неща. Става им мило. Трансформират се. Една част си искат беседа. А всички, като платят 10 лв. Смятат, че ти си длъжен да им дадеш огромна информация…”

За „емоционалния шок” контрастът със заобикалящата ни действителност допринася неимоверно. В същата тази книга с посетителски посвещения прави впечатление търсенето на възможно най-гръмки думи –

„Потресени сме…”

„Ще пазя завинаги в сърцето си…”

„Нека Боянската църква вдъхновява поколенията”….и т.н.

След опомнянето идва и – „Трябва да се гордеем…”

…Защото явно имаме малко поводи за това. Тук се сблъскваме с до болка познатото „България е малка и бедна държава”, стереотип дълбоко вкоренен в съзнанието ни. Вероятно защото дълго са ни го повтаряли, докато започнем и ние да го повтаряме. Става ясна и тъжната истина, че малко българи познават наследството си и когато се изправят лице в лице с него, не знаят какво да правят.
Още една случка от практиката на Снежана – „Влиза някакъв вчера. Аз го питам: Имате ли билет? Ще видя и тогава ще си купя! – отговаря. Казвам – Няма да влезете, ако не си купите! Беше един нахакан. Българин с жена си. Отиде жена му за билети. Започна да гледа и като излезе – памук! Аз го питам – Ако искате нещо да ви обясня. Казва тихо – Не. Пита ме – Идват ли тука, радват ли се? Казвам – Да. Той – Да, така. А ученици идват ли? Да, идват. Нека идват.”
По-голямата част от хората си тръгват променени – добавя в заключение екскурзоводката.

„Открих много нови неща за България и за самата мен…”

Доколко е трайна тази промяна, няма как детайлно да изследваме. Със сигурност за някои трансформацията е по-дълбока, отколкото за други, провокирана може би и от много други наглед и по-простички преживявания. Трайно променени със сигурност са част от екскурзоводите, дори само заради факта, че са там – заплащането им е смешно за квалификацията, за натовареността и за мястото, на което се намират. Но това е друга тема…
Сред най-честите отзиви в книгата за впечатления са горещите благодарности към „медиаторите” и реставраторите. Често пъти благодарностите са поименни.

„Дано Бог дари България с повече хора като създателите на тази църква!– ученик от 4 клас

И още „Боянската църква свързва нашето велико минало с нашето светло бъдеще…”

„Удивени от уникалността на Боянския майстор, впечатлени от беседата …разбрахме мястото на нашата култура, култура в световно измерение. Благодарим за тази възможност.” – Студенти по Културно наследство от колеж.

Анахронизмът между миналото и настоящето може да повлияе бъдещето единствено чрез промяна в днешните хора. „Малките бедни хорица” да се трансформират в достойни за своето минало хора, подобни на Боянския майстор например. Децата като най-непредубедени и още „неформирани”, т.е. „нестереотипизирани”, оценяват, дори може би неосъзнато:

„Благодарение на добре организираното посещение на това свято място, успях да оценя красотата и да разчета посланието на древните светии. Нека се организират повече подобни посещения в името на образованието на децата на България.” – Любослава 9 клас

“Културното наследство ни е завещано… нека го обичаме и пазим, за да могат и тези след нас да се насладят.“ – Вера 9 клас

„Благодарение на културното наследство бихме могли да се домогнем до нашата велика история и да просъществуваме като един горд и смел народ. Нека ценим и пазим това, което имаме.” – Евгения 9 клас

„Не връщайте никого… трябва да се види от всеки.”

„За първи път виждам психологични портрети, този художник е рисувал душите на хората” – споделя с екскурзоводката испанска писателка.

„Влезе един българин – разказва Снежана – ми, че тука какво религиозно има, хората са си абсолютно реални.”

Другият стереотип (нагласа, мироглед), натрапен, за съжаление, на повечето българи, е разбирането, че вярата е ненужна, смешна и демоде.

И още цитати –

„В стенах этой древности …много самой жизни. Берегите историю и сегодняшную жизнь.” (В стените на тази древност има много от самия живот. Пазете историята си и в сегашия живот)

И още от нашия разговор –

Въпрос – На хората, преживели комунизма може би им е трудно да се върнат към вярата на предците си? Опитват ли се?
Снежана – “Точно това е думата – опитват се. Изведнъж се сещат за нещо, за което не са преди това, и искат да го възвърнат. Боянци много често идват в свободния ден и се чувстват много добре. Имат си и друга църква, в която могат често да влизат. Младите, които идват, са много впечатлени, не са очаквали такова въздействие.”

В подкрепа на твърдението на Шастел за важността на насладата при допира с културното наследство, ето още няколко примера от същата книга с впечатления:

„Усещането е невероятно. Дано запазим и за нашите наследници, да го усетят и те”.

„В малко пространство – пък все едно си обиколил вселената.”

„Чудо е Боянската църква!”

„Дай Бог, чтобы только такие памятники украшали нашу Землю…”
(Дай Боже, само такива паметници да украсяват нашата Земя.)

Някои от тези „променени” хора се превръщат в поклонници, които идват периодично, за да изпитат „насладата”. “Това е вид духовно преживяване, единение” – както казва Снежана. Както за българи, така и за чужденци. Ежегодно се правят организирани поклоннически посещения на Боянската църква от Сърбия, Словения и Хърватия. Това научих от директорката Мариана Трифонова, която любезно ми предостави достъп до книгата с впечатления.
А екскурзоводката Снежана е видяла дори японци да се молят в църквата, вероятно християни.

Относно „поклонниците” и техните впечатления ето някои откъси –

„Успях да се преклоня най-после пред светинята Боянска църква. Благодаря ти, Господи!”

„Благодарим за чудесната беседа… ще се помолим Богу да ни даде възможност да се върнем…”

„Както винаги оставам без думи! Поклон!”

I am so happy to see this place again… (Много съм щастлива да видя това място отново) – Тамара, внучката на Джон Атанасов.

Чужденците-посетители, като по-информирани от българите, е логично да имат по-интелектуални стереотипи в сравнение с българите.

„An eye opener!
The dark age were not so dark.” (Отваря очите! Тъмните векове не били чак толкова тъмни.)

„Such an early age!…” (Толкова ранна епоха!…)

В разказите на Снежана основното възклицание при повечето чуждеци е – “Нима това е 13 век? Ама, това 1259 година, а този отдолу живописен слой от 12 век ли е? Просто не могат да повярват. Също и това, че всички стенописи са от едно и също време, от една и съща ръка…

Дойде един французин-богослов. Толкова се развълнува от образите, от тълкуванието, от отворената книга на Христос, от затворената книга на Христос. От това, че всяко нещо има дълбока символика и значение, че просто каза, че никъде по света не е виждал толкова истинска християнска църква” – разказва отново Снежана.

Дейвид Лоуентал възкликва в известната „Миналото е чужда страна” следното –

„Да бъдеш загубен във времето понякога е по-добре, отколкото да си свръхинформиран.”

В този смисъл всеки свръхинформиран турист търси да сравни това, което вижда, с другото, което вече е виждал. Боянската църква провокира възприятията на чужденците със своята уникалност.
Тя е твърде различна и от катедралите, които украсяват Европа, и в това е нейната сила.
„Сетих се за един италианец – продължава Снежана – който беше доста нервен. Явно много живописи е виждал. Аз обяснявам на другите – Това е Калоян, Десислава… Понеже имаше много хора, по едно време той млъкна. Поглеждам го, той стои и гледа Богородица и Младенеца. Аз го питам – искате ли нещо да ви обясня? Той – не, няма нужда. Аз намерих това, което исках. Изпитах религиозно чувство – така каза човекът.
Аз съм си мислила, че това не е като в Сикстинската капела. Сякаш е по-незначително, но не е така. Не можеш да разбереш, но разликата наистина е голяма, защото тук се чувстваш в близост до всичките изображения, реално и много близко. Докато другите са по-нависоко, те са по-недостъпни, както е по принцип в готиката и в бароковото изкуство. Там е Божието величие. А тук е по-интимно. Чужденците казват, че се чувстват все едно в Светая Светих, което е чудно за тях.”

Понякога си мислим, че чужденците имат лошо мнение за България и ако не е така, сме се натъкнали на изключение.
Но ето какво сподели екскурзоводката –
„Един чужденец не е казал, че това не е велико, велика живопис или велико творение. Напротив, много често казват – Ей, най-накрая да видя нещо красиво в България. Най-много италианците сравняват живописта на Боянската църква с италианския Ренесанс. Като те не сравняват с Джото, а с по-късни художници, с Мантеня, Мазачо – гледайки сцената с разрушаването на идолите. А имаше и французи, които влизайки казваха – Ах, все едно се намирам в църквата на Джото в Падуа.
Французите казват още – „Вие българите, където и да копнете, все изравяте нещо тракийско. Просто вървите по антики, вървите върху историята си. Много им харесва това в градежа на Боянската църква, че са използвани части от по-старинни градежи.
Италианците нямат добро отношение към българите. Смятат, че не се грижим за нашите си старини.”

„Имаше един грък с кофти отношение, но той е единствен. Другите гърци не са така… – продължава Снежана – Гърците са с много добро отношение към църквата. Ние на местна почва можем да си се дърпаме – живописеца дали е българин или грък… Но не съм видяла никой да реагира на това, което казвам. Съвсем категорично казвам, че е българин живописеца, за това, че има наченки на италианския Ренесанс, че живописта тръгва в други измерения. Напротив, много се радват. Те са също от тези чужденци, които много разбират. Какво, как, защо е положено. Досега никой не е казвал – това не е български паметник на културата или нещо такова, напротив, усещам уважение. С тях много си разискваме – тази сцена за какво е, къде е характерна, защото нали има изписани случки от живота на св. Никола в Константинопол… Говорим си за такива неща, които са си наши си, балкански.
Румънците са с много добро отношение също. Като им показвам, че и св. Петка е изобразена, и те казват, че това е тяхната св. Петка. Въпреки, че знаят, че е българска светица, но те си я почитат и то много.
Евреите са с интересно отношение. Някои идват все едно са си у тях, защото нали Христос бил евреин. Все пак, въпреки това уж незачитане, външно гледане отвисоко, накрая на излизане казват – много е хубаво! И усещаш, че също са изпитали трансформация.
Имаше един будист, който влезе. Той беше интересен поляк. Аз му обяснявам – ето, в купола е Христос Пантократор, Вседържителят, Царят и Господарят на Вселената, долу е Христос Евергетис, защото се е родил в плът… А той нали счита, че преди Христос се е родил Буда. Аз му казвам – да, обаче преди всички е бил Христос, това го знаете. И той много притихна и накаря като излезе и казва – много е хубаво тука!..”

“Хората са различни. Има много голяма посещаемост, даже ми е мъчно понякога, но като гледам доброто отношение…” – това са последните думи на екскурзоводката Снежана, която, разбира се, се безпокои за съхранението на стенописите.

Иска ми се да завърша с няколко последни думи от книгата с впечатления, които не се нуждаят от анализ. Книгите са много, аз успях да разлистя само малка част. Не толкова количеството думи, колкото тяхната емоционална натовареност не ми позволиха да чета още и още.

„Много ми е сложно да изразя с думи огромното възхищение от живите образи… Много съм горда и очарована и се гордея, че съм българка, макар и в чужбина.” – Мария от Молдова

Автор: Елена Богатинова