Чудната градина – приказка (втора част)

В ямата

След като се сдобрили, зайчето и патето продължили пътя си. Зарадван, Мирко тичал толкова бързо, че само бялата му опашчица току се мяркала из храсталаците напред. Патето с късите си крачета изобщо не успявало да го настигне.

– Хайде бе, патенце, не можеш ли да вървиш малко по-бързо – подвиквал Мирко нетърпеливо.

– Опитвам се, но не мога – отвръщало патето и подтичвало със ситни стъпчици, но все оставало далеч зад зайчето.

Накрая Мирко така се изнервил, че казал: 

– Слушай, Любчо, омръзна ми все да те изчаквам. Май ще трябва да се разделим. Аз ще си тичам бързо напред и когато се уморя, ще седна да те изчакам някъде.

– Ама, Мирко, така може да се изгубим, а и е много по-опасно да ходиш сам из гората – убеждавало го патето.

Но зайчето не искало да слуша и хукнало напред. “Ех, сега ще си потичам на воля. Май по-добре да бях тръгнал сам към Градината – така щях да стигна по-бързо. За какво го взех това пате – само ми пречи по пътя” – мислел си Мирко.

Но както подскачал, изведнъж земята под него пропаднала и зайчето се озовало на дъното на една дълбока яма. Отначало си помислило, че бързо ще излезе и опитало да се изкатери по стените на ямата. Но те били толкова гладки, че нямало за какво да се хване и все падало обратно долу. Накрая  лапичките му се изранили и то изтощено седнало на дъното на ямата и се разплакало.

Две-три птички кацнали наблизо, но като не можели с нищо да помогнат, скоро отлитнали, пеейки новата си любима песен:

– Винаги заедно, винаги заедно…

Като ги чул, Мирко още по-силно заплакал. “Какво направих?” – изстенал той и скрил глава в лапичките си.

В това време патето се приближило до ямата и надникнало в нея.

– А, Мирко, как попадна там? – изненадало се то.

– Сам съм си виновен, като не те послушах – казало през сълзи зайчето – Прости ми, Любчо!

Патето не било злопаметно, бързо му простило и взело да мисли как да помогне на приятеля си.

          – Сетих се! – извикало след малко. – Ще те измъкна с помощта на един счупен клон, както ти ме извади от потока.

Почнало да търси клон и намерило един, но той бил толкова тежък, че както и да се опитвало, не успявало да го вдигне. Като разбрало какво става, зайчето се омърлушило и почнало да се съмнява, че Любчо ще успее да му помогне. Но патето не се отказвало:

– Не се отчайвай, Мирко, ще измисля нещо друго – и Любчо замислено взел да обикаля наоколо и да се оглежда. Дългата и жилава трева го удряла по главата и жулела краката му. Ех, че неприятна била тази трева! Но всъщност… Дали пък…

Осенено от неочаквана идея, патето бързо заскубало тревата, натрупало една голяма купчина и започнало да я усуква и преплита с човката си.

– Ей, Мирко, знаеш ли какво чудесно въже ще изплета, с него като нищо ще те измъкна от ямата – извикал Любчо и застъпил с краче въжето, за да плете по-лесно. 

Но колкото и сръчен да бил, работата вървяла бавно, защото тревата била твърда и мъчно се огъвала. Скоро се свечерило, а изплетеното въже било още твърдо късо. Зайчето пак се разплакало:

– Май ще си остана тук долу.

– Не плачи, Мирко, – успокоявал го Любчо – ще отида да ти потърся нещо за ядене.

След малко Любчо се върнал с такива сочни диви марули, че сълзите на зайчето пресъхнали.

Минали няколко дни, през които патето неуморно плетяло въжето и носело храна на зайчето. Най-после въжето било готово. Изглеждало малко раздърпано, но пък било много здраво. Любчо вързал единия му край за най-близкото дърво, а другия спуснало долу в ямата. Лапичките на Мирко вече били заздравели, а и нетърпението му да излезе било толкова силно, че се изкатерил по въжето за миг и се хвърлил да прегръща патето. Птичките долетели да видят какво става и при вида на прегърнатите приятели весело запели:

– Винаги заедно, винаги заедно…

А Мирко и Любчо се търкулнали на земята и дълго след това с развълнувани гласчета разказвали един на друг преживяванията си. Но какво си говорели – това чули само храстите и дърветата наоколо. Явно било нещо хубаво, защото клоните се надвесили надолу да чуват по-добре, а листата от радост затанцували.

Кученцето

Нагоре по потока имало малко кучешко селце. Всякакви кученца живеели там – големи и малки, с остра козина и къдрави, едноцветни и шарени. Сред тях било и малкото дакелче Доби (то се казвало Добродушка, но всички му викали Доби). Доби имала добро сърце и обичала всички – когато срещнела някое животно, весело махала с опашка и искала да се сприятели. Но другите кученца все я обиждали и не искали да си играят с нея.

– Вижте я какви къси крака има, а пък тялото й – дълго-дълго – викали те.

– У, че грозотия, махай се оттука, като ти пораснат краката, тогава ела, може и да те пуснем да играеш с нас. 

Отначало Доби не се обиждала от думите им, мъчела се да обясни, че такава й е породата и какво, че крачетата й са къси – нали това не й пречи да бъде добра приятелка. Другите кученца обаче изобщо не я слушали, а продължавали да й се присмиват, дори й измислили прякор – Късокрачка.  И от ден на ден Доби ставала все по-тъжна и все по-често ходела да плаче под един голям храст. Един ден, както се била свила до храста сама-саменичка, край нея минали Мирко и Любчо. Гледат те – седи до храста дакелче, такова едно тъжно-тъжно, с подвита опашка и клюмнали уши.

– Здравей, как се казваш? – попитали те.

– Добродушка, но ми викат Доби – едва-едва проговорило кученцето.

– А защо седиш тука самичка и защо си толкова тъжна, Доби?

– Защото никой не иска да си играе с мен – отговорила Доби и сълзите отново бликнали от очите й.

– А защо не те искат? Да не би да вършиш пакости и затова да те отбягват?

– Не, аз обичам всички, но те ми се подиграват, че съм грозна и крачетата ми са къси. Какво да правя, като съм толкова грозна и никой не ме иска? – въдъхнала Доби  и връхчето на нослето й побеляло от болка.

На патето и зайчето им станало много мъчно за кученцето, зачудили се как да го утешат.

– Слушай, Доби, искаш ли да дойдеш с нас? – предложили те.

– А вие къде отивате? – повдигнала глава Доби.

Мирко и Любчо й разказали за Чудната градина, която били тръгнали да търсят, и за Господаря, който обичал всички животни и бил толкова добър. Доби слушала с наведена глава и само връхчето на опашката й потрепвало от вълнение.

– Всичко ми звучи така прекрасно. Но дали няма да ми се подиграват и там? Дали този Господар ще обикне и мен, като съм толкова грозна? – не вярвала тя.

Зайчето и патето дълго я убеждавали, че животът й в Градината ще бъде наистина щастлив – в това те били напълно уверени. И ето – в сърцето на Доби запламтяло пламъчето на надеждата.

– Ще тръгна с вас – въздъхнала накрая тя. – По-добре да търся тази Градина, отколкото да стоя тук, където и без това никой не ме обича.

Зарадвали се Мирко и Любчо, че си намерили още едно другарче и даже Доби плахо се усмихнала. Горката тя, от толкова плач била забравила да се усмихва. Но сега лицето й се поразведрило и тя бодро закрачила след новите си приятели.

Вървели, докато се спуснал мрак. Решили да пренощуват в тревите под едно голямо дърво. Патето и зайчето били много изморени и веднага заспали, а Доби си мислела за новото бъдеще, което я очаква, и все не можела да заспи. Изведнъж дочула пращене на съчки и се надигнала. Видяла зад близкия храст две светещи очи и подушила миризма на лисица. Скочила Доби, залаяла силно и подгонила лисицата, която така се стреснала, че избягала набързо с подвита опашка. Когато Доби се върнала, Мирко и Любчо седели под дървото изплашени и се чудели какво става. Доби им разказала за лисицата, която се готвела да ги нападне. Като разбрали от каква опасност са се избавили, зайчето и патето казали:

– Ти си била много смела, Доби, твоята храброст ни спаси живота. Уж си малко кученце, а имаш голямо сърце на истинска приятелка.

А Доби била толкова щастлива от тези думи, че радостно замахала с опашка и извикала:

– Ако искате, мога всяка нощ да стоя на пост и да пазя, за да не ни нападнат.

Да си имат такъв пазач в пълната с опасности гора Непрогледна било цяло щастие за беззащитните иначе зайче и пате. Радост изпълнила сърцата им,  заскачали и затанцували, а Доби излаяла два пъти и за своя собствена изненада измислила песен: 

 

Колко е хубаво,

колко е весело

да имаш добри приятели.

В радост и в скръб,

в мраз и във пек,

с верни приятели

животът е лек. 

 Даже да падне страшен мрак,

не ще се боиш,

щом до тебе са пак.

Колко е весел животът с приятели!

 

С весели сърца продължили напред. След малко видели две рошави кученца да пият вода от потока и се отбили при тях да ги поздравят. Отначало кученцата размахали дружелюбно опашки, но щом видели Доби, се развикали:

– Я вижте тази грозотия. Какви са й къси краката – сякаш някой ги е отрязал. Ха-ха-ха …

Още много обидни думи изрекли те. Но този път Доби не им обърнала никакво внимание. Какво я интересувало, че викат след нея – да викат колкото си искат. Нали тя вече си имала приятели, които я обичат и с които можела да си играе. Кучетата повикали още малко, но като видели, че Доби нито им обръща внимание, нито отговаря, им омръзнало и скоро млъкнали.

 

Лисичето

По пътя напред дърветата били по-ниски и слънцето успявало да пробие между редките им клони и да докосне земята. Възхитени от първите слънчеви полянки, които виждали, патето и зайчето си подхвърляли безгрижни закачки и се заливали от смях. Гората вече не им се струвала толкова страшна и съвсем не можели да разберат защо Доби все се обръща с тревожен поглед. 

– Какво има, Доби, защо все гледаш назад? – попитали накрая Мирко и Любчо.

– Мисля, че някой ни следи.

– Ами, сигурно само така ти се струва – не вярвали те.

Но Доби казала:

– Не, сигурна съм, вижте, че има някой зад онова дърво.

И наистина, нещо изшумоляло и помръднало зад дървото и оттам се показало едно лисиче с остри ушички и проскубана опашка. Доби се разлаяла заплашително и лисичето трепнало от страх, но не се скрило отново зад дървото, а помолило:

– Моля ви, изслушайте ме, от снощи искам да ви кажа нещо, но това куче все лае и ме гони.

Но Доби не млъквала:

– Това е същата лисица, която снощи искаше да ни нападне, не й вярвайте.

– Добре, ще те изслушаме, лисиче, но стой по-надалече.
– Моля ви, само чуйте какво ще ви кажа, няма да ви нападам, обещавам – повторило лисичето и погледнало толкова умолително, че патето и зайчето се зачудили какво да правят и накрая решили:

Лисичето послушно се поотдалечило, седнало на един камък, подвило опашка и казало:

– Казвам се Хитроумко, за по-кратко – Хрумко. Знам, че ще е много трудно да ми повярвате. Снощи наистина се бях приближил до вас с намерение да ви нападна. Но както се бях спотаил в храстите, чух да си говорите за някаква Чудна градина и се заслушах. Стана ми много интересно. Ако наистина тази градина съществува, искам и аз да живея в нея. Омръзнало ми е да бъда сам и всички да се страхуват и да бягат от мен. Искам и аз да имам приятели. Моля ви, вземете ме с вас. Умът ми е бърз и остър, умея много неща, ще ви помагам във всичко. 

– Да, знаем, че си хитър, но измисляш само лоши неща – извикала Доби и едва се сдържала да не се разлае пак.

– Наистина съм бил лош, но сега искам да се променя, защо не ми вярвате? – казало обидено лисичето.

Доби обаче продължила да ръмжи недоверчиво, а Мирко и Любчо се чудели на кого да вярват. Накрая след кратко съвещание взели решение:

– Добре, Хрумко, ще те вземем с нас, но Доби ще върви през цялото време до тебе и ще пази да не ни нападнеш.

Лисичето чак подскочило от радост, приближило се и веднага предложило да помогне с нещо:

– Дайте аз да нося въжето.

Защото Мирко носел въжето от трева, с което патето го било измъкнало от ямата. Жал им било да изхвърлят това старателно изплетено въже, пък и се надявали, че все ще им послужи за нещо. Сега Хрумко метнал въжето на гърба си и продължили пътя си.

 

Страшният вълк

Вървели, вървели, но Доби продължавала да бъде неспокойна – ту поглеждала подозрително лисичето, ту  душела често-често земята. Не им вървяло през този ден, сега пък миришело на вълк.

– Да, тук наблизо живее един голям и жесток вълк – пояснило лисичето. – Трябва да внимаваме, защото той преследва всяко животно, което види. 

Точно тогава се дочуло заплашително ръмжене и звук от счупени клони. Зайчето потреперало и извикало:

– Бягайте, вълкът идва!

И всички хукнали да бягат. Мирко тичал най-отпред, но патето изоставало, а вълкът приближавал, чували се тежките му стъпки по пътеката зад тях. Тогава Хрумко извикал:

– Мирко, спри за малко, нали всички сме приятели и трябва да се спасим заедно, а не поотделно. Нека патето се качи на гърба ти, защото то бяга най-бавно.

Качило се патето, но се заклатило и а-ха да падне. Хрумко обаче го превързал здраво с въжето и заръчал:

– Сега бягайте бързо напред, а аз ще отклоня вълка. И така, другите хукнали напред, а лисичето поизостанало и когато вълкът се показал насреща му, извикало:

– Много бавно бягаш, не можеш да ме хванеш! – и се затичало по една странична пътека.

Вълкът много се ядосал и изревал:

– Аз ли не мога да те хвана? Ей сега ще ми паднеш, лисугер такъв – и се втурнал след лисичето.

Но то бягало все по-навътре из гората и понеже познавало всички тайни пътеки, отвело вълка далече от своите приятели. Накрая се шмугнало под едни бодливи храсти, а когато вълкът се опитал да го последва, се заплел в тях и завил:

– Ауу, убодох се, ауу, какви остри тръни, ауу…

А през това време Хрумко се върнал и догонил другите животни. Намерил ги да лежат под едно дърво, останали без дъх.

– Не можем повече да бягаме, Хрумко, сили не ни останаха. Тук ще си умрем, ако вълкът се върне – казали те, целите разтреперани.

– Не се предавайте, ще измисля нещо, пък и вълкът няма да дойде скоро. Оставих го заплетен в едни храсти. 

Почнало да мисли лисичето какво да правят. Само ако можели да се скрият някъде… Но къде? Дървото, под което били спрели, имало голяма хралупа, но тя била много нависоко. Това обаче явно не било проблем за Хрумко, който предложил на приятелите си да се скрият там.

– Но как ще се качим, много е високо – колебаели се другите.

– Ето как – казало лисичето, качило се до хралупата, вързало въжето за един дебел клон и изтеглило приятелите си един по един горе. С Мирко и Любчо не срещнал трудности, но Доби била доста тежичка и едва не скъсала въжето. Все пак  всички благополучно влезли в хралупата и издърпали въжето при себе си.

И добре, че сторили това, защото точно в този момент вълкът дотичал по следите им. Виел и ръмжал ядосан, че са успели да го измамят. Първо се опитал да се покатери по дървото, но паднал долу и се ударил. Яростта му се удвоила, почнал да сипе заплахи със страховит глас:

– Ауу, ще ви хвана, ако ще да седя тук цяла година! Все някога ще огладнеете и ще слезете от дървото.

При тези думи нашите приятели потреперали и се сетили, че наистина нямат нито храна, нито вода.

– Какво ще правим сега? – завайкали се те.

– Ще чакаме, тук поне сме на сигурно място. Вълкът все някога ще се умори и ще заспи. Тогава ще опитаме да се измъкнем – обнадеждил ги отново Хрумко.

Минали няколко часа в тежко очакване. На вълка му било скучно да седи на едно място и скоро очите му почнали да се затварят. Налегнала го дрямка. Хрумко забелязал това и прошепнал:

– Време е! Аз ще сляза пръв, за да проверя дали вълкът е заспал дълбоко. Като помахам с опашка, спуснете се и вие по въжето, но трябва да бъдете много тихи.

Бавно и внимателно лисичето започнало да се спуска, но тъкмо наближило земята, когато вълкът внезапно се събудил и скочил. Добре, че другите животни били нащрек и бързо издърпали въжето с лисичето горе.

– Но как е възможно вълкът да се събуди точно сега? Та аз не вдигах никакъв шум – тюхкал се Хрумко.

А вълкът изревал отдолу доволно:

– Видяхте ли, че няма да ме измамите. Аз имам толкова добро обоняние, че даже насън подушвам.

Като чули това, животните се омърлушили. Май наистина нямало да могат никога да слязат долу на земята. Сълзи бликнали от очите на зайчето и патето, Доби също заподсмърчала. Лисичето ги погледнало учудено: 

– Ама защо сте се разциврили такива? От сълзите сега полза няма. По-добре помислете как да се измъкнем.

Но кой ти можел да мисли в такъв страшен момент? Хрумко въздъхнал, явно не можел да разчита на помощ от другите и трябвало да се справи сам.  Изчакал вълка пак да заспи, излязъл от хралупата и накъсал от съседните клони цял куп зелени листа.

– За какво са ти тия листа, Хрумко, те не стават за ядене – попитали животните.

– Бързо ги вземете и се натъркайте с тях по цялото тяло. Така ще замиришем на листа  и вълкът няма да ни усети.

Колкото и да били тъжни, приятелите не можели да не признаят, че това е чудесна идея, и погледнали лисичето с уважение. Надеждата отново се завърнала в сърцата им. Натъркали се хубаво с листата и наоколо се разнесла толкова силна миризма на зеленина, че кучето се разкихало, а всички останали му шъткали да мълчи.

/Следва продължение . . ./

Автор: Мариана Василева

Илюстрации: Павлина Папазова