” Със смъртта и възкресението на Божия Син преградата между световете била разкъсана завинаги, както завесата на Божия Храм в земния град Йерусалим.!” Лонгин

ЗА ВЪЛШЕБСТВАТА В БЪЛГАРСКИТЕ НАРОДНИ ПРИКАЗКИ И ВРЪЗКАТА ИМ СЪС СВЕЩЕНИТЕ ПИСАНИЯ – ЧАСТ VII

САМОДИВСКО ЦАРСТВО

Приказката Самодивско царство ни разказва за една друга земя, едно паралелно измерение, в което хората не знаели що е болест, бедност или злочестина. Никой не бил чувал плач или охкане. Там всички били щастливи, дори когато не са князе. Нямало диви зверове. Слънцето било голямо и светело постоянно. Но колкото и да греело, не изсушавало ни тревата, ни цветята, ни листата на дърветата. Там нямало ни студ, ни горещина. Хората живеели по хиляда години. Имало големи палати. Златни колесници с летящи коне. Хубостите не можели да се разкажат на човешки език. Камъните и скалите били бляскави и прозрачни като елмаза, желязото приличало на платина. На небето светели много едри звезди. Там хората не приличали на хората на земята. Те били много по-силни, каквато сила нямали на земята. Този чуден свят се наричал Самодивско царство и бил отделен от нашата земя с голяма пропаст.
Самото описание на това Самодивско царство напомня за описанието на Рая, на паралелните светове на небето, описани в Свещените писания.
В Откровение на Йоан 21:4 за измерението на Рая пише:
„Той /Бог/ ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина.“
В Откровение на Йоан 20:6 се споменава дори същото число – хиляда години:„Блажен и свет оня, който участвува в първото възкресение; над такива втората смърт не ще има сила; а те ще бъдат свещеници Богу и на Христа и ще царуват с Него хиляда години.“

Откровение на Йоан 21:18-23 – описание на небесния град, Новия Ерусалим:

„Стената му беше съградена от яспис, а самият град от чисто злато, подобно на чисто стъкло. Основните камъни на градските стени бяха украсени с всякакви скъпоценни камъни: първият основен камък беше яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвъртият смарагд, петият сардоникс, шестият сард, седмият хрисолит, осмият вирил, деветият топаз, десетият хрисопрас, единадесетият яцинт, дванадесетият аметист. И дванадесетте порти бяха дванадесет бисера; всяка порта бе от един бисер; и улицата на града беше от чисто злато, прозрачно като стъкло. И храм не видях в него, защото неговият храм е Господ Бог Всемогъщият и Агнето. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява, защото Божията слава го осветяваше, и неговото светило е Агнето.“

Освен Откровението на Йоан има и други източници, които говорят за съществуване на паралелни светове и описват преминаване през тях. Един от тях е Книгата Лонгинус. Свети Лонгин (на латински: Longinus) според апокрифното евангелие Acta Pilati на Никодим е римски центурион, пронизал с копието си разпнатия Исус Христос. От тази кръв очноболният Лонгин се излекувал, след което събрал смесената с кръв пръст и се кръстил. Той напуснал Палестина и проповядвал евангелието, и се преврънал в специален Христов ученик, който бивал отвеждан в т.нар. земя близнак, земя двойник, наречена Тера-Кея, паралелна земя. В Книга Лонгинус,Fra_Angelico_027 Глава втора, се разказва за Материк, Мечтана земя, Свят на правда, мир и любов, който в древността хората населявали, но „тогава дошъл старовременният потоп и отделил световете на материците едни от други, като земните води отделили земните материци, както се разделят островите, а небесните скрили надалеч Първия материк, така щото бил изгубен за света съвсем. Някои мъдреци казвали, че се е вдигнал на небето, защото поради вината си, хората били паднали завинаги от Първия Едем. Така ли било, иначе ли било, помни ли някой, знае ли някой /Бог знае/, пише обаче някъде, че през много лета и в далечни и близки времена мнозина пътници попадали отново на този Остров /материк/, неизвестно как и неизвестно защо, през неизвестни преходи, морета, въздух, води и земи.“
Българският народ в своите народни приказки явно, че пази спомена за такива пътници, попаднали неизвестно как в този материк на правда, мир и любов, изгубен за обикновения човек.
Описанията на онази земя в приказката Самовидско царство, в Откровение на Йоан и в Книга Лонгинус говорят за една и съща твърдина, която е прозрачна – като стъкло, като кристал, като елмаз. В онова измерение има прозрачност – няма тайни помисли, тайни замисли, тайни цели. Свят, в който „не могат да лъжат или да скриват истинския си облик и дела“ /Лонгинус 15:3/.
samodiviИмето на царството – Самовидско – идва от думата самодива. Самодивата е образ, характерен повече за българския фолклор и не е типичен за свещените текстове, но етимологията на думата я свързва с тях. Думата “самодива” има славянски произход и е съставена от “сама” – със значение на „чист, истински“, и “дива” – със значение на „бог, божество, богиня“. Буквално има значението на изразите „самата богиня“ и „самата дева“. А библейският образ на самата богиня и самата дева – това е Дева Мария, която ражда и отглежда младенеца Христос до неговата зрялост, когато извършва мисията Си и извежда правдата Си към победа. Царството на девата, Самодивското царство, е царството на онези, които раждат и отглеждат Христос в сърцата си, Царството на наследниците на обещанията.
Приказката започва с разказ за майка, която имала три деца – две дъщери и един син, и мъж , който скоро се поминал. И трите й деца обаче са от онези странни пътници, които попадат в този мечтан материк – в Самодивското царство. Те са от тези пътници, за които Лонгинус говори и даже остават да живеят там. Първата дъщеря се казвала Вечерница, кръстена на звездата Вечерница, която светела, когато се смрачи; втората се казвала Зорница, кръстена на звездата Зорница, която светела, кога се разсъмне; а брат им се казвал Блясък. Животът им бил изпълнен с много труд, те били сираци. Но тяхна съдба била да се задомят и да прекарат живота си в Самодивското царство, а не на земята.
Първото грабване на най-голямата дъщеря – Вечерница, и идването на нейния кандидат жених от Самодивската земя се описва с появата на вихрушка: „Изведнъж се извила страшна буря. Клоните на дърветата се занавеждали с трясък, сякаш невидими ръце ги натискали да ги чупят. Огънят в огнището угаснал, като че ли го е духнала голяма уста. Цялата колиба се разклатила.“ И след това се появил момък със златни дрехи, пламтящи като огън, с черен кон, от чиито уста и ноздри също излизали пламъци.
Същото начало на своето пътешествие към паралелната земя описва и Лонгинус: „Обикновено грабванията в Духа започваха не по мое желание, най-често бях събуждан от силен шум, като от тръбен зов, или звънене на звънец, земетръс и страх от Божието присъствие, и тогава се появяваше вихрушка, подемаща ме във въздуха.“
И двата източника говорят за грабване чрез буря, чрез вихрушка. Освен като физическо действие бурята има и духовен смисъл: че човек може да си проправи път към онзи материк по време на буря – по време на изпитание, по време на напрежение между вече постигнатото и това, което предстои да бъде осъществено, във време на противоречие. Защото именно те – противоречията – са един вид двигател, чиято енергия събужда човека от заспалото му състояние към нови качества и същности в него, може да го отведе в нов материк. Но бурята е само средство. Онези същности в човека, които могат да го отведат там, са звездата Вечерница, която привлича хубавец момък, облечен в златни дрехи, пламтящи като огън. Звездата Вечерница е звезда, която свети нощем. Това са онези същности в човека, които не са помрачени и помръкнали от мрака в този свят, но светят като звезди, като всяка има своя блясък. За всеки човек тези същности са много индивидуални, но това е най-доброто в човека – за един това е да е добър човек, за друг – да обича да помага, за трети – да е благородник, и т.н., но като цяло са образ на копнежа по светлото и чистото. И тук тези качества, ако човек ги развие по време на буря, привличат други свои сродници – нови същности, които вече идват от Самодивския материк – защото чрез тях се отглежда и развива изначалното добро в човека. Съпругът, който извикват тези светли същности, е момък със златни дрехи, пламтящи като огън. Ако човек издържи изпитанията, той става златен и огнен. Да си огнен – това е душа, която гори за изначалната правда и истина, не просто е добра и благородна, но отива на едно по-високо ниво – огнена, пламтяща. Това е вече същност от Самодивското царство. Огънят и тук на земята е средство за предпазване от вълци и всякакви диви зверове. Огънят в душата реално те пази от духовните диви зверове и вълци, мисли и състояния, които искат да я изядат, да я погълнат. И така, детето, което се ражда от брака на двамата, се казва Пламък – пламъкът, който поддържа огнената природа. Другата същност, която душата придобива, е да стане позлатена. Златото е скъпоценност, златото не ръждясва с времето, то е образ на вечните и скъпоструващи същности и качества. Затова никой, който пази вярата и доброто в себе си и ги отстоява и развива, не бива да ги подценява поради отношението на подигравачи и глупави хора – защото тези същности са скъпоструващи и са за вечността. Много характерно изпитание за т.нар. добри и свестни хора е, че те не могат да приемат, че има нещо по-добро от тяхната доброта. Но по-доброто е да си пламенен.
Втората сестра е Зорница – също име на звезда, която изгрява сутрин. Това пък е името и на самия Бог – Исус Христос: „Аз съм коренът и потомъкът Давидов, светлата утринна звезда.“ /Откровение на Йоан 22:16/ Зорница е сестрата, която вече носи много същности на Христос в себе си, много е близо до утрото. Това е душата, която търси да има в себе си божествения образ. Тези същности също извикват жених от Отвъдния материк – хубавец, синеок, със сребърни дрехи, който държи за юздата бял кон. Той се появил като лъха на ветрец, от който на брата Блясък му станало много приятно, защото ветрецът донесъл някъде отдалеко миризма на здравец и горски цветя. Когато душата търси божествения образ, тя извиква Божия Дух, който е като вятър, носещ за нея аромат на здравец и горски цветя. Този жених също е със скъпоценни дрехи – сребърни. И двамата женихи – и на Вечерница, и на Зорница – идват с коне: конят е образ на чина на воюващия, за тези измерения и състояния душата трябва да воюва. Самият Христос е описан в Откровение на Йоан, когато вече е победил силите на мрака, като яздещ на бял кон. Конят е също символ на власт. Тези същности дават на човека голяма власт – власт над бурите и силите вътре в душата. Това е човек, който умее да побеждава самия себе си. Детето на Зорница в Отвъдния материк се казвало Росица – или още Росата, образ на свежестта и утрото.
Божият Дух, неговото явление и присъствие в човека, носи здраве и свежест, а също и нов ден, нови по съдържание дни.
Третият пътник към онази Самодивска земя е братът на двете сестри, чието име било Блясък. Той бил привлечен от чудна хубавица самодива: „много хубава, русокоса, синеока, с дрехи седмоцветни като небесна дъга“, която му се явявала в образ на Дъга и с омаен глас, който той копнеел да чуе отново и отново. Дрехите й били от тънка коприна, а от тях светели и хвърляли искри. В нощната мрачина момата светела като месец. И дрехите й светели, сякаш са изтъкани от звездна коприна. Интересно е, че начинът, по който Блясък отива в Самодивския материк, е чрез смърт – по-скоро възможна смърт, ако останеш на земята. Той паднал от скалите в една пропаст. В свещените текстове се говори за умъртвяване на определени същности в човека: „Похотта на плътта, пожеланието на очите, тщеславието /гордостта/ на живота.“ Ако в душата на човека има съзнание да не храни тези същности в себе си, да ги остави да умрат от глад, а да храни божествените, този процес прави човек да привлече за невеста Дъгата – образа на завета и приятелството между Бога и човека: „Поставям дъгата Си в облака, и тя ще бъде белег на завет между Мене и земята“. Вероятно тук – при преминаването на Блясък – става дума и за светии, които са платили и с цената на живота си, за да запазят завета си с Бога. Също така става дума и за жертвоготовността на човека – да помага, да се раздава, да не се скъпи и жали. Но вероятно се има предвид и смирението на човека – да не се плаши от смъртта на егото, което иска всичко да се върти около него и всичко да става по начин, по който на него му харесва, съобразявайки се само със себе си и своята представа. Това е умиране именно на представи, изисквания, претенции към хората, свързани със себето – кой какво може да казва или да не казва, да мисли или да не мисли, да иска или да не иска. Себето е свързано и с това човек никога да не излезе от себе си и да не погледне нещата от друга, чужда за него гледна точка, и тук вероятно става дума за умиране на определен тип себична гледна точка. И така, смъртта тук на земята може да се превърне в истинска смърт, както казва самодивата, само ако човек остане на земята и не бъде отведен в Отвъдния материк. Затова тя отива при Блясък, вдъхва му живот и го отвежда в нейното царство. Тези думи са особено важни за хора, които жертват, които оставят себе си, умират за гледната си точка и правдата си и понасят някакви загуби. Ако те не преминат в отвъдния материк и не практикуват вярата, която идва от Самодивското царство на вечността, те могат да се отчаят и жертвоготовността им да умре, понеже не виждат земна награда за делата си. Това също може да се тълкува и като пазене на вярата и надеждата, чийто източник е Отвъдният материк. Ако човек загуби вярата си в милостта към душата му, в справедливостта и победата на милостта, жертвоготовността му също може да умре. В паралелната земя душата обаче е спечелила за невеста личната княгиня Зуница, която излезли да посрещнат хиляди прислужници и царедворци, все богато облечени, и която отвела Блясък със златна колесница, в която били впрегнати крилати коне. Наградата за поведението на Блясък е голяма, на духовни места човек придобива голяма власт, получава титлата княз.
Друг интересен факт е, че и Вечерница, и Зорница, и Блясък се женят и имат рожби в паралелния материк, а не в земния. Което показва, че пребиваването на човек в тази земя води до плодове в живота му, и не само – единствено там те могат да се родят и да се отгледат.
Приказката обяснява, че между този материк и земята има бездна и малцина са онези, които знаят пътя, но княгиня Зуница знаела пътя обратно между световете и обещала на своя мъж Блясък да доведе там и майка му. За такава бездна говорят и свещените текстове. Книга Атам 5:12 – думи на Бога Исус Христос към Адам, когато излиза от Първия материк на Едема: „Приятелю мой, ти нищо не разбираш, да, Аз лично ще дойда да ви измъкна оттам, където сте, и то веднага. Но това, което в градината е „веднага“, изисква хиляди години време да изтече на земята, където си попаднал сега. Защото входът откъм Градината е тук – точно да теб, но от твоята страна той е на огромно разстояние, което не можеш никога да прекосиш пеш, и затова не можеш дори да го зърнеш отдалеч. Нито времето, нито разстоянията са същите от двете страни на това дърво“ /или от двете страни на паралелните светове/. В приказката бездната можела да бъде прескочена от самодивските коне, но ако знаеш пътя. И тъй като Блясък нямал търпение да види майка си, не изчакал своята съпруга Зуница да го отведе в определеното от нея време, но избързал сам чрез помощта на сребърно огледало и златен камшик, които да водят конят му, като същевременно конят трябвало да бъде яхнат наопаки, назад. Вероятно образът на задния ход на коня е преходът от по-високото към по-ниското, от по съвършеното към по-нисшето, нещо като да се върнеш назад. Самото напускане на тези измерения, идващи от Самодивския материк, е вид връщане назад. И наистина, когато Блясък се върнал, за да вземе майка си, вече нищо за него не било същото, както преди, в родната му къща: „Всичко му се видяло черно, тъмно, мъртво. Земното слънце приличало на свещица. Дървесата изглеждали като сламки, а скалите – като дребни камъни. И навред било мрачно, студено, скръбно. Нима тук се е родил той? Идело му веднага да се метне на коня и да се върне в Самодивската земя. Но Блясък си спомнил за майка си. Къде е колибата? Дълго обикалял той, докле я намери. Най-сетне я съзрял. Но родната му хижа му се видяла гнила и схлупена като купчина тор.“
Когато човек свикне да извиква в душата си годеници и княгини от Отвъдния материк – небесни същности, нищо от онова, с което е свикнал да живее тук на земята, не може да има същото очарование и блясък.
Изключително интересна е и храната на конете, идещи от Самодивския свят – те пиели вода, която не била нито сладка, нито горчива, те пиели сълзи от любов. И така, по пътя към родния дом конят на Блясък ожаднял, а той от бързане забравил да пита с какво да го напои и конят му умирал от жажда.
„А грозно е да гледаш такъв хубав кон, че умира от жажда. Блясък прегърнал главата на добичето, почнал да го гали и се разплакал. Едри сълзи потекли от очите му. Конят погледнал господаря си и почнал да ближе сълзите му.

– Тая вода е тъкмо като за мене – рекъл. – Не е ни сладка, ни горчива. Солена е. Голяма сила ми дава тя. Хайде, стига: напих се. Качи се – да те нося!“
tearsСамодивският кон е образ на чина на воюващия праведно. Сълзите по него са сълзи от любов, от копнеж за победата на правдата, на истински красивото, на божественото, или както казва Божието Слово: „Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.“ Това са сълзите, които не са нито сладки, нито горчиви, но солени, и носят копнежа за победа над мрака и хранят силите на доброто.
Блясък напоил коня със сълзите си, а той му помогнал да отнесе майка си при тях в Самодивското царство. Там обаче тя била отнесена преждевременно, преди отредения й час, и от радост сърцето й не издържало, та умряла, а Зуница я превърнала в бистра река, която да тече край двореца им. „Тя тече и сега там. От нея пият самодивските коне, които не обичат ни сладка вода, ни горчива. Водата на тая река е солена, а майчините сълзи не са отровни; те дават сила, защото са сълзи на обич.“
Много важно при преминаването в отвъдния материк е душата да копнее за тези пратеници – Зорница все се заглеждала някъде надалеч и не я свъртало вече у дома, искала и за нея да дойде княз. Блясък също копнеел за самодивата Дъга: Отдавна ме търси той – казва самодивата на майка му в нейния сън-откровение. В някакъв смисъл човек извиква в живота си същности, които отдавна търси. Ако дълго си копнеел за правдата, един ден идва Дъгата – заветът между човека и Бога; ако дълго си творил зло – един ден трайно идва Змията, която хапе и те отвежда в подземните си владения.
Но също така преминаването в паралелната земя може да стане само на определеното за това време, когато дойдат пратениците от тази земя. Блясък, който отвежда майка си, без да се съобрази с времето, определено от княгиня Зуница, я погубва – сърцето й не може да издържи от радост и умира. Самото извикване на тези красиви годеници и князе става в определено за това за душата време. Защото дори самото пробуждане на човека за божественото, за изначално красивото, такъв какъвто човекът е в първоначалния божествен план, става в час, в който той е готов да го пожелае, да го обикне, да го приеме с любов и да го последва. Не става насила, не става по човешки заръки и изпълнения на програма, когато човекът сам реши, но става при „тръбен зов“, както казва Лонгинус. Вероятно майката не е била готова за тази среща скоро след загубата на сина си, а според княгиня Зуница – тя трябвало да дойде след година, когато им се роди син. Всяка душа има специфично време, през което да се подготви за срещата си с тези същности. Не може който си реши, както си реши и когато си реши да явява на хората тези измерения и тези светове и да иска да ги отведе там, ако тези хора не са се готвили за тях и не са имали преживявания, които да ги отведат там, така че да могат да живеят в тези измерения. Защото „сърцето им няма да издържи“. В Откровение на Йоан се казва, че в този материк имало дванадесет порти, всяка от които представлявала дванадесет скъпоценни камъка. Има специални входове, за да влезеш там.
Друго характерно за Самодивското царство според приказката е, че никой не бил чувал плач или охкане, там всички били щастливи. Плачът и охкането на земята са свързани с разбирания, гледна точка и преживявания, от които на човек му става зле. Всички тези състояния са част от „морето от словеса, които светът сее като представи, разбирания чрез образи, реклами, филми и които хранят „себето“ на човека. А за небесния град се казва: „И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха; и море нямаше вече.“ И продължава – „не ще има жалеене, ни плач, ни болка“. В отвъдното небе и земя го няма морето – това слово, това явление, което залива, което разделя световете на хората, което отдалечава човек от човека. Това „море от мисли и словеса“, които карат човека да се чувства сам, неразбран, неоценен, неуважен. В отвъдния материк няма такова слово. Това не е първоначалният промисъл за света на човека. Душата на човека има нужда да призове годеник от Самодивското царство в този си копнеж да не бъде сама, а може би трябва да умре като Блясък за представата си, че непременно всеки трябва да може да я разбере и подкрепи, да й кажа „Браво!“.
Майката на тези прекрасни същества – звездите Вечерница, Зорница и Блясък – се превърнала в река от сълзи на обич, щом се озовала в Самодивското царство. И именно тази река от сълзи на обич по истински красивото е майката и ражда в човека същности като Вечерница, Зорница и Блясък. Всички те на земята живели в гората, където рядко минавал някой, или иначе казано, скрити в тайно в сърцето на човека, обитаващи вътрешния му свят. Семейството живеело бедно. Тези същности не са свързани с богатство и слава, с похвали и земни почести, а с това да си „беден духом“ , „нищ“ духом – да нямаш поведение на богаташ, който има всичко, знае всичко и няма какво повече да учи от този живот. И тъй като били бедни, всички в семейството били изключително работливи и грижовни. Съзнанието, че си „нищ и беден“ духом прави човека грижовен и работлив. Той придобива съзнание, че ако иска да е жив и да оцелее духом, трябва да се труди и да се грижи. Безделието и мързелът, лежането и успиването никога не са били спътници на „нищия духом“ човек. Това е поведение на човек, който смята, че е постигнал много неща в живота си, знае много неща, замогнал се е, устроил се е вече.
Но както е писано – малко квас заквасва цялото тесто. И така, тези същности в човека, скрити дълбоко в сърцето му, са извор на богат живот, на пътуване между световете, на преоценка и анализ на земното и небесното, чрез тях човек може да докосне звездите ….

Автор: Керанка Могиларска