%d1%81%d1%82%d0%be%d1%8f%d0%bd-%d1%87%d0%be%d0%bc%d0%b0%d0%ba%d0%be%d0%b2

Народните будители са онези „мечтатели безумни“, които имат смелостта да изрекат на глас дълбоките народни въжделения. Сред техните сияйни имена има едно име с огромен принос за нашата църковна независимост. Ако за някого в българската история може да се употреби изразът „и сам воинът е воин“, то това освен Левски е д-р Стоян Чомаков. Въпреки изключителната му роля в българската история дейността му е недооценявана и до днес. Животът му е лишен от външен драматизъм. Той се ражда, живее и умира като добре осигурен човек. На фона на кървавите националноосвободителни борби мирната и необикновено успешна дейност на д-р Чомаков е нещо твърде забележително. Той е русофоб, еволюционер – бил е твърдо против Априлското въстание. След като рано овдовява, казва за себе си, че „ся ожени по-тесно още с идеалната оная булка, която имаше да даде живот на цял народ“. Идеалната булка е църковната борба, на която Чомаков посвещава най-хубавите си години. Според Симеон Радев будителят притежава необходимите водачески качества: семейни връзки и възпитание, достъп до висшите среди, горд оптимизъм, познаване на духовните сили на народа, проницателност, целенасоченост, енергичност,  дързост, упорство, дипломатичност,  авторитет.  Властническите му наклонности никога не се израждали в надменност, напротив – Чомаков бил сърдечен и приветлив. Българите застанали зад него. Освен това той се ползвал с доверието на Портата и с уважението на чуждите посолства. Неговите оръжия са изключително политически и дипломатически. Чрез постоянство и всеотдайност той съумява да заинтересува основните играчи в Източния въпрос – и най-вече Русия и Турция – с българската кауза. Възползвайки се от различията в интересите им и играейки на струната на техните страхове и домогвания, той инициира през 1866 г. един вид наддаване между руси и турци за симпатиите на българския народ. А в онзи исторически момент българите са значими заради геополитическото си място. В резултат на това създадено и поддържано от д-р Чомаков руско-турско съперничество крайно заплетеният Църковен въпрос бързо получава изгоден за българите завършек.

Според османската традиция духовните учреждения имат и важни светски пълномощия – съдебни, административни, финансови, културно-образователни. Именно Екзархията ръководи българската просвета и може да събира данъци за издръжката й.  Екзархът може да представлява своето паство пред органите на държавната власт и пред посланиците на Великите сили в Цариград.  С Екзархията започва и официалният живот на българската нация. Българската национална църква е възстановена със султански ферман през 1870 година под името Екзархия.  При това делото е напълно самостоятелно. Сами срещу целия свят. Русия например дълго се  противопоставя  на създаването на отделна българска църква. Да не говорим за Гърция , за която българите минават за част от „рум миллета“ ( гръцката нация). За целите на администрирането в Османската империя етноними не се употребявали. Източноправославният (рум миллет, т.е. ромейски миллет) бил под върховенството на Цариградска патриаршия. Русия държала страната на гърците.  А турците били в притеснено положение, когато през 1865-1868 година Източният въпрос навлиза в остра криза, заплашваща Империята с намеса на Великите сили. В този момент Чомаков съумява ловко да се възползва от създалото се положение. Той непрекъснато убеждава най-влиятелните турски държавници, че ако Портата даде на българите отделна Църква, тя ще ги направи най-верните си поданици. Но инертният и хитър Али паша (ту външен министър, ту велик везир на Турция) разрешава  половинчато териториалния въпрос, като въвежда плебисцитна идея, с която цели  увековечаване на българо-гръцката разпра. Чомаков бил шеф на партията на младите. Той работел по програмата  „Целокупна Македония в обединена България“, без да се страхува нито от анатемата на Патриаршията, нито от гнева на Русия, като търси подкрепата на иноверната Порта. Дълбоко предан на родината си, нито веднъж не отстъпва пред руския натиск за териториален , а не за национален принцип при решаването на църковния въпрос. Той се противопоставя остро на чуждия религиозен прозелитизъм – руски, гръцки, католически. В неговите очи гръцката патриаршеска система била неизчерпаем източник на злини. Считал за голямо зло да се приеме от нея какъвто и да било обичай, каквато и да било мярка за управление на българската църква. Самият той пазел и почитал праотеческата си вяра. Цариградската патриаршия отлъчва Българската православна църква (схизмата) през 1872 година. Схизмата е отменена през 1945 година. Българската екзархия е призната през 1871 г. за официален представител на българската нация в Османската империя.

Границите на Българската екзархия описват етническите граници на българите. Така църковното обединение и независимост стават зародишът  на националната независимост. Радетелят за това обединение на българския народ под крилете на своята църква д-р Стоян Чомаков дава неовехтяващ урок така да викаме, че да бъдем чути: „Дали ако не тропами, ща ни отворат? То е на галените дяца, дето майките дават нянкa, без да заплачат.“

Не е случаен и фактът, че църковната независимост отваря пътя и за националната независимост. Защото всяко събитие  има своя  духовна първопричина, духовни семена, от които произлиза.  Взирайки се внимателно в поредността на историческите факти, можем да открием тази  духовна закономерност. Знаменателен  е и другият голям факт, че извоюването на независима българска църква е САМОСТОЯТЕЛНО дело. Сами срещу целия свят и за по-малко от 20 години… Без  физически оръжия, без кръвопролития, неотстъпно, упорито, дипломатично, успешно…

Било е, случило се е … А дето е текло, пак ще тече…

 

Aвтор:  Добринка Тодорова

Използвана литература:

Илия Тодев, Д-р Стоян Чомаков. Живот, дело, потомци., 1 том, Aкад. издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 2003

Симеон Радев, Ранни спомени, изд. „Стрелец“, София, 1994