МАТЕРИАЛИЗЪМ СРЕЩУ ТЕИЗЪМ. В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА РАЗРУШИТЕЛНОТО ДЕЙСТВИЕ НА МАТЕРИАЛИЗМА?

Изследване, извършено от Джон Ленокс, публикувано в книгата “Погребала ли е науката Бога”.

Слепият часовникар

Една от основните тези на материалистическата теория относно възникването на живота е, че в сътворението на Земята не е участвал божествен Разум, а че това е един чисто материален механизъм. Според един от най-изтъкнатите учени, защитници на тази хипотеза, Ричард Докинс – еволюционист, биолог и привърженик на неодарвинизма – няма божествен часовникар, който да сътвори сложния механизъм на вселената: „Единственият часовникар в природата са слепи­те сили на физиката, макар и да се разгръщат по свой особен начин. Един истински часовникар планира — той измисля сво­ите колелца и пружини, както и връзката между тях, като при това има пред очите си бъдещата цел. Естественият подбор, слепият, несъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин открива и за който ние днес знаем, че е обяснението за съществуването и привидната целесъобразност на всички живи организми, няма цел. Той няма очи и не гледа в бъдещето. Не планира. Няма въображение, не предвижда, всъщност изоб­що не вижда. Ако се твърди, че той играе ролята на часовни­каря в природата, то тогава това е един сляп часовникар. ”

Докинс изрично твърди, че впечатлението за планира­не е напълно илюзорно. Заедно с Крик и мнозина други той твърди, че еволюционните процеси са способни да произве­дат цялата невъобразима сложност, която виждаме в приро­дата – еволюционни процеси, които не включват никаква намеса на интелект.

 

Бихме могли да зададем въпроса що за невероятна еволю­ционна машина е тази, която има творческата сила да произ­вежда от материята живот и съзнание, да образува велико­лепните структури в природата и да създава нейните меха­низми за обработка на информация. Нека за малко се върнем назад и да си спомним за об­раза на часовникаря във връзка с аргумента за разумен ди­зайн, който има дълга история. Цицерон (106 — 43 г. пр. Хр.) разсъжда­ва за подреденото движение на звездите и планетите от гледна точка на своите познания за интелигентно констру­ираните машини: „Когато наблюдаваме как нещо се задвижва чрез техническо средство … ние не се съмняваме, че това е постижение на разума; когато обаче видим как небесните те­ла се движат с нечувана бързина и се въртят, и то така, че най-редовно водят до смяната на годишните времена и по този начин съхраняват и запазват всички неща, тогава съм­няваме ли се все пак, че и те не са дело просто на разум, а на един разум, който е съвършен и божествен?“ Тук Цицерон векове по-рано предугажда прочутата класическа формулировка на аргумента за съзнателната конструкция на Уилям Пейли, теолог и натуралист от XVIII в.: „Нека си представим, че пресичайки една полянка, се спъна в камък и ме попитат как камъкът е попаднал там. Ве­роятно поради липса на обратна информация ще отгово­ря, че той винаги си е бил там. И може би няма да е толкова лесно да се покаже, че този отговор е абсурден. Но нека си представим, че намеря на земята часовник и ме попитат как часовникът е попаднал на това място. Едва ли би ми дошъл наум отговорът, който току-що дадох за камъка — че доколкото знам, часовникът винаги си е бил там. … Часов­никът трябва да е бил направен от часовникар; трябва да е имало майстор, …който да го е направил специално с целта, за която той предимно служи; който е разбирал устрой­ството му и е запланувал по-късната му употреба. … Всички признаци на планиране, всичко, което говори за съзнателна конструкция, което е налице в часовника, съществува и в де­лата на природата — с тази разлика, че в природата ги виж­даме много по-често и много по-ясно, и то в такива измере­ния, които надхвърлят всякакво изчисление.“

 

И така, имаме следната твърде странна ситуация. От една страна, от съществуването и природата на биологич­ната информация почти инстинктивно се прави заключени­ето, че има интелигентен Творец, който е планирал както тази информация, така и нас. От друга страна, твърдо се застъпва възгледът, че не е необходим Конструктор; безличностните еволюционни процеси могат да извършат всичко. А отговорът е важен — защото не е преувеличение да се ка­же, че еволюционната теория като земетресение е повлияла човешкото търсене на смисъл и това влияние обхваща всеки аспект на човешкия живот. Ако животът е резултат от един чисто натуралистичен процес, какво е тогава моралът? И той ли се е развил? И ако да, какво значение имат нашите понятия за правда и неправда, за справедливост и ис­тина? Даниел Денет нарича еволюцията „опасната идея на Дарвин“, защото тя „реже в тъканта на нашите най-дълбо­ки убеждения много по-дълбоко, отколкото мнозина от ней­ните най-убедени поддръжници досега са признали, дори пред самите себе си.“

Докинс е съгласен с това. Той не се съмнява, че с Дарвин ние сме достигнали един невероятно значим водораздел в ис­торията на човешката мисъл: „Ние вече няма нужда да при­бягваме до суеверието, когато се сблъскваме с дълбоките проблеми: Има ли животът смисъл? За какво сме тук? Какво е човекът? След като задава последния от тези въпроси, бе­лежитият зоолог Дж. Дж. Симпсьн казва следното: „Аз твърдя, че всички опити да се отговори на този въпрос пре­ди 1859 г. нямат стойност и за нас е по-добре да ги игнори­раме напълно.“

Както се изразява Даниел Денет в своя­та книга Опасната идея на Дарвин, „Дарвин предлага на един скептичен свят … принцип, според който конструкцията може да възникне от хаоса без помощта на Разум.“ Денет раглежда идеята на Дарвин като някаква разяждаща киселина, която заплашва да разруши всички мирогледи преди Дарвин. Според нея не материята във Вселената е продукт на разум, а обратното, всеки разум във Вселената е продукт на мате­рията, резултат от един безсмислен и безцелен процес. Този сценарий идеално подхожда на материалистическата филосо­фия и е точната противоположност на това, което разгледахме в основната теза, а именно, че информацията е първична, а мате­рията е вторична.

Ако еволюционните механизми могат да обяснят при­видното разумно устройство на Вселената, то ние се сблъ­скваме с твърдението, че аргументът за съзнателната конструкция е погрешен. В резултат на това често ни се предлага нещо, което изглежда като непосредствен избор между Бога и еволюцията. Заключението, че няма Творец, понеже всичко може да се обясни чрез еволюцията, зависи от едновременната валидност на две твърдения:

Твърдение 1: Еволюцията е несъвместима със съществуването на Творец.

Твърдение 2: Биологичната еволюция обяснява съществуването на цялата сложност на живите организми.

Много хора мислят, че тук няма какво да се дискутира. За тях и двете твърдения са верни; първото се разбира поч­ти от само себе си, а второто е резултат от научни изслед­вания. Два съществени факта обаче подсказват, че нещата не са чак толкова прости. Първо, има много учени, дори би­олози, които вярват както в Бога, така и в еволюцията. И второ, към второто твърдение се отправят научни възра­жения, и то не само от вярващи хора.

И така, нека разгледаме първото твърдение. Идеята, че Бог и биологичната еволюция са взаимно изключващи се ал­тернативи, предполага, че Бог и еволюцията принадлежат към една и съща категория обяснения. А ние вече видяхме, че това не е вярно. Еволюцията трябва да бъде биологичен ме­ханизъм, а Бог е личност, която върши нещо. Философски формулирано, тук се прави грешка в категориите. Както ви­дяхме по-рано, разбирането и вникването как действа механизмът на ко­лата “Форд” не е аргумент за разглеждането на самия г-н Форд като несъществуващ.

Сър Джон Хютън, член на Кралското дружество, пи­ше: „Фактът, че ние разбираме някои от механизмите, по ко­ито функционират Вселената или живите системи, не изк­лючва съществуването на Конструктор, точно както раз­бирането на процесите на сглобяване на един часовник — колкото и автоматизирани да изглеждат — не изключва същест­вуването на часовникар.“

Въз основа на такива раздъждения е имало и сега има во­дещи учени, които приемат еволюционните механизми като метод, избран от Твореца, за да произведе многообразието на живота.

Нека на този фон да разгледаме още веднъж описанието на Докинс на „слепия часовникар“: „Единственият часовни­кар в природата са слепите сили на физиката. … Естестве­ният подбор, слепият, безсъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин открива и за който ние днес знаем, че е обяс­нението за съществуването и привидната целесъобразност на всички живи организми, няма цел.“ Твърдението е, че в природата няма нищо друго отвъд дейността на физически­те сили. Това е чисто заявление на вяра, а не научно твърде­ние, с което Докинс изключва Бога. След това той твърди, че слепите процеси, които наблюдава в биологичния свят, са отговорни не само за формата и многообразието на този свят, а и за самото му съществуване.

Но ако внимателно разгледаме този аргумент, ще ви­дим, че в него се крие един подмолен трик. Разбира се, физи­ческите процеси като естествения подбор са слепи и безсъз­нателни сами по себе си. Повечето физически процеси са таки­ва — например движението на механизма в часовника. Но тук Докинс твърди, че естественият подбор е „обяснението“ на всички нива за съществуването и целесъобразността на це­лия живот. Неговият методичен редукционизъм се е превър­нал в онтологичен. В действителност тук Докинс напълно пропуска метафизичния въпрос дали има някакъв дух или ин­телект, който използва процеса.

Очевидно е, че механизмът на един самонавиващ се ча­совник е автоматичен и зависи от случайните движения на ръката, за да може да действа. Но това не е аргумент про­тив факта, че часовникът е бил конструиран. А еволюцион­ните генетични алгоритми рутинно се използват за много фини инженерни оптимизационни цели. Твърде странно би било да предположим, че от факта, че тези алгоритми са еволюционни, следва, че те не може да са били конструирани.

Нещо повече, часовникарят е личност. Наричайки сле­пите сили на физиката „часовникар“, Докинс незабележимо персонифицира процеса. Ефектът от това е да внуши на чи­тателя, че Докинс е оборил логически съществуването на личностно авторство, докато той всъщност не е направил нищо подобно. Той изобщо не се е занимал с този въпрос, а само е изразил своята вяра, че Автор няма, без да я подкрепя с аргументи.

На това място трябва да подчертаем, че описанията на предполагаемия еволюционен механизъм често боравят с многозначни думи като „сляп“, „автоматичен“, „безцелен“ и са придружени с изрично отхвърляне на интелигентното ав­торство, което просто отразява метафизичното убежде­ние на съответния автор, формулировките на това отхвърляне не могат да се считат за научни твърдения, до­ри и да са направени от учени.

Всъщност на логическо ниво аргументът, че съществуването на даден механизъм не изключва той да има интелигентен автор, е толкова прост и неоспорим, че действи­телно можем да се запитаме защо толкова много учени продължават да застъпват възгледа, че атеизмът е естест­вено следствие от еволюцията.

Една от съществените причини за това може би е, че дори и съществуването на механизма да не изключва логичес­ки съществуването на планиращ интелект, то поне откри­тият еволюционен механизъм е такъв, че изглежда не се нуж­дае от такъв интелект. Например Денет признава, че авто­матичните процеси „често сами са брилянтни творения … ние разбираме, че изобретателят на автоматичната скоро­стна кутия и автоматичното отваряне на врати не са би­ли глупаци; те са разбирали — и това е било гениалното — как може да се създаде нещо, което да извършва „умни“ действия, без самото то да мисли над тях. По-нататък Денет пи­ше, че някои хора биха могли да останат с впечатлението, че Бог е извършил творческото си дело, като е създал автома­тичен процес на сътворяване. Но след това казва, че това, което Дарвин е открил, е друг вид процес (естествения подбор), който разпределя „творческата“ работа в дълъг пери­од от време и съхранява това, което е постигнато на всеки етап. Това значи, че естественият подбор по някакъв начин твори, без самият той да е сътворен или да служи на някак­ва цел. Денет описва този процес като „бездуховна, немоти­вирана механика“.

В светлината на този вид аргументи е ясно, че за нас не е достатъчно (както, разбира се, не е достатъчно и за Докинс и Денет) да се задоволим с отхвърлянето на Твърдение 1. Ще се наложи да се занимаем с Твърдение 2. Наистина ли еволюционният механизъм може да понесе цялата тежест, коя­то му се възлага? Може ли той да обясни не само многообра­зието, но и самото съществуване на живота?

Но в момента, в който този въпрос се отрони от ус­тата ви, за мнозина могъщи хора вие вече сте извършили най-наивното възможно интелектуално самоубийство. Как­то се изразява Докинс: „Без каквото и да е съмнение може да се каже, че ако срещнете някой, който твърди, че не вярва в еволюцията, този човек е или невежа, или глупав, или луд (или злонамерен, но аз бих предпочел да не разглеждам тази възможност).“

И така, сега аз се изправям пред въпроса дали да посмея да рискувам да получа квалификацията на Докинс за лудост, като продължавам с тези разсъждения. Защо просто не се от­кажа и не оставя спора на това равнище? E, една от причините е, че ме поразява яростта на протестите. Защо те са толко­ва остри? Защо само и единствено в тази област на интелектуалната дейност съм чувал изявен учен (Нобелов лауре­ат) да казва: „Вие не бива да поставяте под въпрос еволюци­ята“? Все пак, учените са посмели да поставят под въпрос и Нютон, и Айнщайн! Не печели ли цялата наука, колкото и да е непоклатима, от периодичното поставяне под въпрос в духа на Аристотел, който казва, че тайната на успеха в науката е да се задават правилните въпроси? Ако задаваме неправилни въпроси, поне трябва да ни се каже защо.

И така, нека първо накратко скицирам защо мисля, че протестът е толкова яростен. Надявам се с това да разчис­тя терена за по-нататъшната дискусия. Първата точка е свързана със странното взаимоотношение между еволюци­онната теория и философските предположения и мирогледни разсъждения.

Еволюция и философия

Току-що видяхме, че извеждането на атеизма като следствие от биологията вмъква метафизични представи в дефиниция­та на еволюцията. Този факт, комбиниран с признанието на Щрикбергер, че поне част от мотивацията за еволюционната теория е опитът да се премахне Бог, пос­тавя въпроса какво точно е отношението между биология и метафизика. В тази връзка Майкъл Рус, водещ еволюционен фи­лософ, признава в една своя програмна лекция, изнесена през 1993 г. пред Американското общество за стимулиране на нау­ката, че за много еволюционисти еволюционната теория е изиграла ролята на светска религия. А Калин Патерсьн ни на­помня предупреждението на Карл Попър, че дори и една на­учна теория може да се превърне в интелектуална мода, в за­местител на религията, в утвърдена догма. Той добавя: „Това несъмнено се е случило с еволюционната теория.“ Филип Джонсън от Бъркли, Калифорния, специалист по аргументационна логика, подчертава: „Опасността тук е, че едно методи­ческо предположение, което е полезно за ограничени цели, е би­ло разширено до абсолютен метафизичен принцип.“

Доналд Маккей, специалист по комуникационни мрежи в мозъка, описва как е станало това: „В областта на биоло­гията хората започнали да се позовават на „Еволюцията“ явно като на заместител на Бога. А ако това става в биоло­гията, защо не и другаде? От обозначение на една техническа хипотеза … понятието бързо било изкривено до значението на атеистичен метафизичен принцип, позоваването на кой­то можело да освободи човека от всяка следа от теологич­ни усещания, породени от наблюдението на Вселената. На­писан с главно Е и нечестно украсен с престижа на научната еволюционна теория (която всъщност не го оправдава ни най-малко), „Еволюционизмът“ се е превърнал в име на една цялостна антирелигиозна философия, в която „Еволюция­та“ играе ролята на малко или много личностно божество, като „истинската сила в природата“

И така, какви са последствията за хората от всички тези послания на материализма, които авторът на изследването Джон Ленокс изложи: те отнемат на човека смисъла – Защо е тук?; Какво изисква от него Божественият Разум?; Защо  Часовникарят е сътворил сложния механизъм на човека изобщо?

Липсата на смисъл започва да съпътства човека в неговото ежедневие – в повечето неща, които му се случват – ако са тежки, той просто ги изтърпява, без да вижда смисъл в много от скърбите си, а ако са приятни емоциите, се радва, без да се задълбочава в търсене на смисъл. А именно търсенето на смисъла, на Промисъл във всяко нещо и за всяко нещо е връзката на човека с Твореца. Една от основните хипотези на австрийския невролог и психиатър Виктор Франкъл е че търсенето на смисъл лекува, нарича го логотерапия и основава такова направление в психотерапията. Това е най-сигурният начин да излезеш от  хаоса – като издириш значението и смисъла на всичко, което трябва да понесеш или да не отхвърлиш. Дори самите думи на Христос: “Търсете първо небесното царство”, означават човек да търси да разбира смисъла на нещата, духовните закони, причините за всяко нещо, което се случва или не се случва; в Свещените писания се казва, че едно от най-важните неща за човека  е да придобива божествен ум! Нима Часовникарят е създал такова съвършено творение, способно на разум и творчество като човека, и ще очаква от него да не мисли, да не задава въпроси, да не издирва причините зад всичко видимо и невидимо? И няма да иска да общуват Разум с разум?

Оставаме всеки сам да си отговори на зададените въпроси и поставените проблеми!