КРАСАВИЦАТА И ЗВЯРЪТ – ПОСЛАНИЯ И ПОУКИ КАК ДА БОРАВИМ СЪС ЗЛОТО В ДОМА НИ!

Най-красивите неща са невидими за очите!

“Красавицата и Звярът” е приказка, която се среща във фолклора от цял свят. В нея има основни архетипни модели, залегнали в човешкото мислене от дълбока древност, вълнуващи всички народи. Приказката е филмирана многократно и съществуват различни версии по отношение на семейството на красавицата Бел, по отношение на замъка на Звяра, но основният елемент е винаги един и същ – че красива девойка се омъжва за звяр, който постепенно се очовечава и спечелва любовта й. Приказката засяга вечния въпрос за способността на човека да борави със злото, което е част от него и с което живее под един покрив. Българският вариант на приказката е още по-задълбочен – приказката “Вампирова булка” на Николай Райнов.

Образът на омъжването, оженването в приказките и фолклора има много дълбочини. То е  символ на съчетаването на душата на човека, омъжването й за същности, които в случая имат природа на звяр и с които тя става едно – живее в общ дом. В някакъв момент от живота си човек, а  може би и човечеството изобщо като път, става пленник на грозен „звяр“ и започва да живее в неговите палати много труден живот. За този процес на ниво общество съществуват много митове и легенди – за изгубен златен век в зората на човешката цивилизация, за изгубената Скандия, за изгубената Райска градина Едем: всички те разказват за отпадане  на човека от първоначалното му благословение и просперитет и влизане на злото. На ниво отделна личност днес в модерното общество, където важи принципът “човек за човека е вълк”, дори няма спор, че вълчата природа е пленила душата и я е пренесла в своя дворец – затвор, в света на злата магия. Можем да приемем човешката душа като „Красавицата Бел“, която има да избира своя годеник, защото в душата на всеки човек има много красиви божествени същности – по образ и подобие на Бога Творец, която обаче е пленена от звяра и в нея вече съжителстват много разнородни същества.

Ако някой не вярва, че е част от тази приказка, все още не се е срещнал със себе си, както казват стиховете (автор Павлина Папазова):

Ако никога не си се виждал горд,

Ако никога не си се виждал егоистичен,

Ако никога не си се виждал отровен от яд,

Ако никога не си се виждал завистлив,

Ако никога не си се виждал предател,

Ти още не си се срещал със себе си.

Интересното за входа на злото в човешката цивилизация и човешките взаимоотношения според древните митове е, че става чрез злоупотреба с доброто – злоупотреба с благата, дадени на човека от Твореца. Злоупотребата с доверието, с времето на другите, с приносите на хората един към друг е кутията на Пандора, която е портал за всякакви зли сили и днес. По същия начин и Звярът в приказката е човек, който е злоупотребявал с богатствата си, със силата си и властта си и си е навлякъл проклетия – да живее в пълен с блага палат, но сам, без любов, с чудовищна външност.

Най-характерното за звяра като същество е, че той е хищник, консуматор, „без насита“. И именно когато човек тръгне с  такава нагласа към живота – да консумира, да се насища, да се наслаждава – той отключва звяра в себе си, приготвя  плячка на вълка от гората да дойде в дома му и да живеят заедно. Това може да бъде и нагласа дори в отношенията между близки, роднини, колеги, приятели – да приемаш хората като по-имащи и да чакаш непрекъснато да ти дават, да те хранят, а ти да си в позиция да се занимаваш с глада си. В свещените древни писания Господ казва на евреите: никой да не дохожда при Бога без принос, без дар. Истината е, че човекът по Божий образ, красивият – той не ходи като човек, търсещ храна и консумация, а носи винаги в себе си „дар“, „принос“ на хората, на средата, в която живее, на цялото Божие творение, като че стои пред Твореца със своите дарове. Дори в приказката се казва, че самата Бел – Красавицата, дарява живота си в замяна на свободата на баща си. Мнозина човеци, които имат такова отношение да дават, да се раздават, но не могат да устоят дълго в него и се огорчават против хората, в крайна сметка забравят, че всички стоят пред Небесата, пред Ангели и духовни сили и власти и такъв човек няма да остане в нужда и в глад.

Факт е, че дори и на най-елементарно ниво, ако човек ходи непрекъснато в дома на някой друг с празни ръце, без приноси, и добър човек да е, присъствието му ще започне да натежава като на човек консуматор, който чака да го нахранят, и изчезва радостта от общуването с такъв човек, това поведение отключва зла магия. Затова хората имат много да изпитват себе си, кой до колко е склонен да злоупотребява с всичко онова, с което се ползва и разполага.

В индивидуалния си път, когато човек се сблъсква в живота си със злоупотреба вън от себе си и се възмущава от вълците край него, е добре да се замисли за своята вълча природа и доколко той е опитомил вълка в себе си. Защото който успява да опитоми своя собствен вълк, има способности да опитомява вълчи естества и вече е станал победител. Колкото повече човешкото, благородното придобива власт във вътрешността на душата, също така расте и неговата власт над духовете и проблемите извън него. Не случайно митовете говорят за първоначално състояние на човека, при което животните са му били подчинени, за Орфей, който с песента си укротявал зверовете. Защото са имали власт над зверовете първо вътре в себе си.

Човек също така често не си дава сметка, че той сам извиква вълка и при себе си, и при другите хора – чрез действията си, чрез отношението си, предлагайки му плячка, дори чрез толерантността си към лошото в него, към лошото отношение към самия себе си. Разбира се, тези процеси в някаква степен са дори неосъзнати, стават като на магия, точно както в приказката, човек се загубва в разни проблеми като гъста обрасла гора, загубва пътя си именно, за да срещне звяра – за да се срещне с тази част от себе си.

И наистина, първата реакция на осъзнаване и сблъсък е ужасяваща, отчайваща и изглежда като безизходица. Но приказката ни казва, че има изход, че човек трябва да приеме победата си като своя мисия, че трябва да надделее над звяра и да го очовечи, ако иска да има щастлив брак, образно казано, или добро бъдеще. Именно защото това не се практикува и не се разпознава битката със звяра, а се възприема като мит, като приказка или детска история, затова и „щастливият брак“ се е превърнал в мит и илюзия, от която бързо се събуждаш.

Очовечаването на звяра от приказката стига дотам, че той освен дарове към Бел, вече е готов да даде и „живота си“ за нея.  Той осъзнава, че за него няма бъдеще без красотата на живота и радостта от любовта. Природата на звяра прави човека самотник. И колкото повече всеки дава място на звяра, толкова по-самотен става, затова самотата е бича на нашето време. Моментът на развалянето на магията е свързан с извървяване на един път докрай, готовност да си верен на доброто до смърт, каквото и да ти коства. Когато човек стигне тази точка, което се случва със Звяра, тя е точката на отключване на вълшебства и разваляне на злата магия в живота. Тогава се извиква „ целувката“ на любовта, сълзата, която лекува, която е вълшебна и прави чудеса.

Приказката има и друг аспект – разпознаването на злото и доброто. Красавицата Бел, преди да срещне своя звяр, има и други предложения за брак – красавеца Гастон. Той физически е изключително красив, но вътре в него живее едно „невидимо чудовище“, което той храни и то расте. Любовта му към Бел не го спасява от това да се държи като истински звяр както с нея, така и с баща й, така и с приятелите си. И Гастон така развива чудовищното в себе си, че и при него също се стига до край, до смърт, но в случая готовност да убиваш, да причиняваш смърт, за да имаш това, което си пожелал. И така, посланието на приказката е, че в преценките кой е красив и кой е звяр, не може да служи за белег състоянието на човека в момента или пък физическият му външен вид. Най-важният белег е какви същности търси човекът да храни, защото красавецът много бързо  може да се превърне в звяр, а звярът – в красавец.

В тази ситуация има и друга гледна точка – че онзи, който се възприема за „голям красавец“ в собствените си очи, не разпознава „звяра, който работи тайно в него“. А онзи, който си вижда „зверската кожа“ и е вкусил от „страданието й, от самотата й“, за такъв има голяма надежда да се превърне в красавец, защото истински красивият е онзи, който е победил звяра – който е победител. Освен това красивото вътрешно същество, което побеждава, то одухотворява човека и го прави и външно по-красив и по-жив, защото човек излъчва радост, свежест, утеха.

Много пъти хората, които наистина имат много красиви същности в себе си и го осъзнават, но хранят и канят вълци дори неосъзнато – чрез мълчаливото си съгласие, чрез толерантност към грозното в света, чрез примирението си или наивността си, в един момент стигат до прокълнатия замък на чудовището, състаряват се преждевременно.

Всяка мисъл на човека, всяко негово решение кани или звяр в дома му, или ангел пазител, отключва или зла магия, или вълшебство. Да си красавец или звяр дори е повече избор, отколкото даденост, избор кой да бъдеш, избор на път и противоречия. Всеки е дотолкова красив, доколкото е победил чудовището си. И в някакъв смисъл всеки човек си е отчасти и звяр, в онези области от живота си, в които не е търсил, не е очовечавал себе си в приноси. И както е казал Франсис Бейкън, човекът е толкова близо до животните по отношение на своето телесно устройство, че ако не е близо до Бога по дух – да е даващ, да е благославящ, да е творец, си остава едно долно и презряно същество, или както го нарича приказката – звяр.

Автор: Керанка Бинева