КАПАНЪТ „ДА СЕ ХАРЕСВАШ В ОЧИТЕ НА ХОРАТА“?

„Най-дълбоката форма на отчаянието е да избереш да бъдеш някой друг, а не себе си.” – Сьорен Киркегор

Коментар и извадка от романа „Онази грозна сила“ – К. С. Луис

Както е казал древният гръцки философ Аристотел – “Човекът е обществено същество”, следователно трябва  да намери мястото си в тази мрежа от хора и кръгове и това е една от най-важните задачи на всеки. Намирането на мястото в обществото при всички случаи е път, който е много опасен, можеш да намериш гибелта си – да си избереш път, по който да се чувстваш „проклет, недорасъл, лековерен глупак“, и среда, която е пълна „с измами и ножове в гърба, пренебрежителен присмех към малоумника, който е загубил играта“. Би могъл и да се натъкнеш на неща, толкова хубави, за които се казва, че „око не е виждало и на ум не е дохождало“.

Такъв е случаят и на семейство Марк и Джейн Стъдък от романа „Онази грозна сила“ на К. С. Луис. Г-жа Джейн превръща живота си в „поле, от където можеш да видиш изгрева“, а г-н Марк Стъдък заселва душата си в сухите и задушни кътчета, в компанията на унила самота. Как и кога започва всичко? Още от детството, когато човек е твърде наивен и не може да различава добро от зло, като  наивността продължава до много по-късна възраст, когато човек  си въобразява, че живее в мирно време и не подозира „онази грозна сила“ – духовния свят на мрака, който го чака, за да използва неговите страхове и надежди, докато го смачка до пълно покорство и е готов да го изхвърли, веднага щом вече не му бъде полезен и потребен. Именно този мрак ражда поговорки от типа – „Наведена глава сабя не я сече“, и прави хората обсебени от страхове и болни амбиции, загубили себе си. Хората днес не са свои си, а в плен на страхове, болести и нездрави амбиции, в плен на „грозни сили“. Защото в желанието си да се нагоди към средата, душата не осъзнава колко опасен враг я дебне и не разбира, че е възможно, без да осъзнава, да попадне под проклетията на същия този мрак и да стане враг на Господаря на Живота и Светлината. Този процес на осъзнаване какъв капан крие желанието на човека да се нагажда в различни кръгове и към различни хора, като приспива съвестта си и сетивата си, описва и К. С. Луис в своята трета книга от космическата си трилогия “Онази грозна сила”. Именно копнежът непрекъснато да бъдеш приет и харесван в различни кръгове, от различни хора се постига с цената на загубване на собствената ти личност, приспиване и всякаква липса на търсене кой си ти, какво ценно има в теб, какво е твоето призвание /откъдето идват изворите на живота/. По този път човек се предава на все повече мрак и стига до затвор – дори и да не е физически, той стига до духовен затвор, където единственото, което усеща, са решетките и студените стени. В окото на обществото, което те наблюдава и очаква да се нагодиш към неговите изисквания, има много тъмни сили, има голям натиск. Затова най-важното пробуждане на всеки човек е да започне да разпознава онази грозна сила, да отвори едно друго божествено око в себе си и да се научи да се противопоставя на натиска. Да осъзнае, че в света действат тъмни сили, които просто искат да съсипят личността му, играейки си със страховете и копнежите му. А  за всеки, който дръзне да вземе добрата страна в този зловещ конфликт, ще воюват десетки по десетки ангели, идващи от дълбокото Небе, както го нарича Луис, което ние се мислим, че е празно и пусто, но то е преселено с ангели и войнства, чакащи нашия избор.

Усещайки, че не му достига въздух, Марк се озърна да потърси някакви признаци за проветрение. Наистина над вратата имаше решетка. Тази решетка и самата врата бяха единственото, което можеше да задържи погледа. Освен тях имаше един бял под, бял таван, бели стени и една ярка бяла лампа в центъра на тавана. Нищо друго – нито стол, нито маса, нито книга или поне закачалка… Каква разлика имаше дали Уитър, мис Харкасъл и останалите са решили да се отърват от него, като го предадат на обикновена полиция, или да го отстранят тихомълком – както несъмнено бяха сторили с Хингист? Смисълът на всички възходи и падения, преживени в Белбъри, сега му се струваше съвършено ясен. Всички тук бяха врагове, използващи неговите страхове и надежди, за да го смажат до пълно покорство, готови да го убият, ако избяга, и готови така или иначе да го убият след време, когато престане да им бъде полезен. Стори му се поразително, че някога е мислил другояче. Как бе могъл да допусне, че по какъвто и да било начин ще омилостиви тия хора? Какъв глупак беше – проклет, недорасъл, лековерен глупак! Той седна на пода, защото краката не го държаха, сякаш току-що беше пробягал четирийсет километра. Защо изобщо дойде в Белбъри? Не трябваше ли още  първият разговор със заместник-директора да го предупреди по-ясно от вик по мегафон или плакат с двуметрови букви, че тук е светът на многопластови заговори, предателства и коварства, лъжи, измами и ножове в гърба, убийства и пренебрежителен присмех към малоумника, който е загубил играта? Припомни си насмешката на Февърстоун – през онзи ден, когато го нарече “непоправим романтик”. Февърстоун … за това бе повярвал на Уитър – по препоръка на Февърстоун. Глупостта му явно започваше много по-отдавна. Как, за Бога, се бе доверил на Февърстоун – човек с уста на акула и маниери на парвеню, който никога не те е поглеждал в лицето? Джейн или Димбъл биха разбрали веднага що за стока е. На челото на този тип беше изписано “мошеник”. Можеше да измами само марионетки като Къри и Бъзби. Но пък от друга страна, когато за пръв път срещна Февърстоун, Марк не смяташе Къри и Бъзби за марионетки. С невероятна яснота, но и със съвсем ново чувство на изумление той си припомни какво изпитваше към “прогресивните елементи” в университета в Брактън, когато за пръв път го допуснаха до своя кръг; още по-смаяно си спомни как се чувстваше като младши сътрудник, когато беше извън този кръг – как гледаше едва ли не със страхопочитание Къри и Бъзби да скланят глави един към друг в Общата зала, как дочуваше по някоя откъслечна дума от разговора им шепнешком и през цялото време се преструваше, че съсредоточено чете вестник, а той копнееше – о, тъй страстно копнееше – някой от двамата да стане, да прекоси залата и да го заговори. А сетне, след дълги месеци това се случи. Сякаш се видя отстрани – противният дребен натрапник, който желае да стане свой човек, инфантилният глупак, слушащ с опиянение дрезгав шепот и незначителни тайни, сякаш го посвещаваха в управлението на целия свят. Нима глупостта му нямаше начало? Нима беше безнадежден глупак още от деня на раждането си? Още в училище, когато заряза ученето, преживя жестоко разочарование и загуби единствения си истински приятел, защото искаше да влезе в хлапашката банда, наречена “Хватката”. Още като дете, когато се сърдеше на сестра си Миртъл, защото тя искаше да споделя някакви тайни със съседското момиче Памела. Не разбираше как до сега не са му хрумвали тия неща, които днес виждаше тъй ясно. Не знаеше, че подобни мисли често са чукали на вратата, но винаги са били пропъждани по простичката причина, че бъдеха ли допуснати, щяха да разкъсат цялата мрежа на неговия живот, да отменят почти всяко предишно решение и да го принудят да започне всичко едва ли не отначало като невръстно дете.  Неясната грамада от проблеми, с които би трябвало да се сблъска, ако приемеше тия мисли, безбройните решения за “едно или друго”, които би се наложило да вземе, не му позволяваха дори да си зададе подобни въпроси. Днес превръзката падаше от очите му поради простия факт, че не можеше да стори нищо. Щяха да го обесят. Историята му свършваше. Нямаше пречка да разкъса мрежата, защото вече нямаше да я използва. Не се налагаше да плаща за истината с трудни решения и дълбокомислени съображения. … Той гледаше назад към живота си не със срам, а със своебразна погнуса към унилата му сивота. Виждаше се като хлапе с къси панталони, скрито в шубрака до стобора, как подслушва разговора на сестра си Миртъл с Памела и се мъчи да пренебрегне факта, че чутото изобщо не е интересно. Виждаше се как се преструва, че харесва неделните следобеди с атлетичните герои на “Хватката”, докато през цялото време го мъчеше носталгия по дългите разходки с Пиърсън – Пиърсън, от когото се бе откъснал с такива усилия. Виждаше се като юноша как усърдно чете калпави романи за възрастни и пие бира, докато всъщност харесваше Джон Бюкън и джинджифилов сироп. Дългите часове, хвърлени за изучаване на жаргона на всеки нов кръг, който го привличаше, вечната имитация на интерес към нещата, които намираше за досадни, претенциите за знания, каквито не притежаваше, почти героичното жертване на всички неща и хора, които харесваше истински, жалките преструвки, че може да харесва “Хватката”, или “прогресивните елементи”, или НИКЕ – всичко това го връхлетя със сърцераздирателна сила. Кога бе вършил каквото желае? Кога бе общувал с хора, които харесва? Или дори кога бе ял и пил каквото му допада? Концентрираната, противна блудкавост на всички тия спомени го изпълни с остро чувство на самосъжаление. …  В нормални условия веднага би измислил и възприел обяснения, прехвърлящи върху безлични външни сили вината за целия този живот, изпълнен с прах и боклуци. Виновна щеше да се окаже “системата” или “комплексът за малоценност”, насаден от родителите му, или изобщо възрастта. Сега обаче не му хрумна нищо подобно. Неговите “научни” възгледи никога не бяха достигнали нивото на философия, в която човек вярва от все сърце. Те живееха само в мозъка му и бяха част от падналата в момента маска за пред хората. Без дори да помисли за това, осъзнаваше, че единствено той – и нищо друго в цялата вселена – е избрал праха и боклуците, никому ненужните вехтории, сухите и задушни кътчета.