ЗАЩО (И) ДОБРИТЕ ХОРА ПРЕЖИВЯВАТ НЕСПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ?

Въпросът е провокативен, но като се замислим, в много случаи е точно така. Разбира се, не само „добрите хора“ преживяват такава любов. Има хора, които са с тежки проблеми в общуването и известна неадекватност към околната среда. Такъв човек може цял живот да е влюбен в Лили Иванова, например. Но пак сигурно е по-добре да се изпълва с любов, приличаща на обожание, ако не вреди на обекта на чувствата си. Защото човек винаги се изпълва с нещо! Неслучайно древните са го изобразявали като антропоморфен „съд“… Една тиха любов винаги е по-добра от мнителността, обидата и омразата.

Но да се върна на темата за „добрите хора“. Общо взето, понятието „добър“ не само сега, но и в миналото, винаги е било спорна и разтеглива тема. Народът в поговорките си е презирал прекалените добряци, хората без воля да отказват или да воюват със злото. Но когато става дума за любов, „добър“ обикновено наричаме човека, който уважава обекта на любовта си, не се натрапва и не използва нечестни методи, за да измести или унижи „конкуренцията“.

Разбира се, такава любов най-малкото не е атрактивна, а и не прилича на агресията от самопредлагане и страсти, която ни се рекламира по медиите. Такъв свестен човек вероятно ще бъде забелязан по-късно, когато обектът на любовта му се поопари от „фалшиви поклонници“. Ще бъде забелязан, когато на другият вече му се прииска сериозност и вярност.

Но все пак, понякога и това не се случва. Ако приемем, че животът е Училище (а не ресторант за консумация), на какво може да ни научи несподелената любов?

Може да е парадоксално, но наблюденията показват, че ако някой е привлечен от определена идея и много се влага в дадена житейска област, именно в нея започват „проблеми“ и предизвикателства. Нерядко именно на много старателни родители се “падат“ деца със специални изисквания, които да разкрият невероятната сила на родителската любов и посвещение. Нерядко на много добри спортисти се “пада“ да преодолеят тежка или дори осакатяваща травма, за да продължат пътя на своята битка с тялото, гравитацията, невъзможното. Ако се замислим, интересен е самият израз, защото според разбиранията на предците ни събитията действително „падат“ от Небето. И далеч не винаги са „наказание“.

Дали хората, които преживяват несподелена любов, също са привлечени от определена идея? Несъмнено. Особено в наши дни, сроковете, в които хората „се мъчат“ заради някого, който не желае да общува с тях, са изключително кратки. Заместителите, консумацията, дори „срамът“ пред останалите („Ама ти ОЩЕ ли нямаш гадже?“) принуждават младежите бързо да продължават „нататък“…

Когато човек, независимо от този натиск, не потърси нов обект на чувства, явно той поставя любовта си над мнението и изискванията на околната среда. Тоест, има желание да разбере любовта си, да я преживее и да я въплъти по някакъв начин. И първото, на което се Учи, е това – да приеме, че няма винаги да бъде център в живота на любимия си!

Реално, проблемът с егоизма, егоцентризма и ревността в нашето общество е много остър. Много пъти „споделено обичаните“ се изправят пред него, когато са вече женени. Или, по-лошо, когато вече имат деца и скандалите стават пред тях. Рано или късно всеки човек има да се справи с тази буря от страхове и желания. Така че, ако се научим на известно смирение насаме, докато сме „несподелено влюбени“, дали трябва да се оплакваме от съдбата?…

Обаче това е само първата част на урока. Много по-важна е втората. А тя е, че няма „добър човек“. Много пъти ние смятаме, че сме „достатъчно добри“ и именно затова „заслужаваме“ едно или друго. Особено – любов. Та нали ние обичаме внимателно, уважително, не се натрапваме? Но когато дълго не получаваме, започваме да се замисляме – дали всъщност животът е „честна търговска сделка“, на която само трябва да улучим правилата? Или е нещо неуловимо, непредвидимо, прекрасно в най-неочаквани моменти и разочароващо в моменти, за които сме се приготвили с розите и голямата кошница…

В крайна сметка, провокирани от различни събития, „добрите хора“ постепенно научават, че не са толкова добри. Дали сами ще видят свои недостатъци… или няма да видят, но въпреки това някой „няма да ги избере“, може би не е толкова важно. Когато добрият човек се смири, че сигурно не е толкова добър, той ще започне да забелязва доста повече от околния свят, когото доскоро е смятал за „недостоен“. Кой знае, може там да се крие бъдещата споделена любов?

Много пъти хората с тежки увреждания са принудени да понасят нови и нови удари от „съдбата“, като вътрешно копнеят „училището“ им да приключи, но то не приключва и за тях се откриват немислими възможности за борба, победа, задълбочаване и извисяване… Примерите за това са много, сред тях има велики писатели, творци, гениални учени. Вътрешно ние би трябвало да се поклоним на тяхното страдание, което е дарило толкова истински и полезни неща на човечеството.

А какво да очаква човек, който се е влюбвал в различни хора, но никога не е било взаимно или подходящо? Такъв човек вероятно също си казва: „Не искам повече“. Но реално той не може да спре да обича. Може би именно заради това не си дава време да „подбере“ следващия обект на чувствата си, когато отношенията в предходния случай са станали непоносими. Необходимостта му да се изпълва с любов е толкова голяма, че за такъв човек почти няма „празни“ периоди.

Дали това е лошо? Едва ли е лошо, но е практикувано по неправилен начин. Както за един „щастливо женен“ човек е пълноценно да се изпълва с любов не само към половинката, а и към децата, внуците, приятелите, родителите на съпруга, своите роднини… така и за „самотния“ е неестествено да поддържа в себе си единствено огъня към една личност от противоположния пол.

Най-често заблудата ни е, че ако не обичаме този недостижим обект с цялата сила на сърцето си и с всичката концентрация на вниманието си, няма да го „заслужим“… Но както се каза по-горе, животът не е търговска сделка, нито конкурс, където печелят „отличниците“! Напротив, необходимостта непрестанно да се изпълваме с любов подсказва, че любовта е многообразна, и ако не я чувстваме към почти никого освен към „възлюбения“, то ние не сме се развили емоционално и сме в опасното положение на човек, който дълго време стои на един крак, а е забравил да ходи. (Отделно, че почти сигурно ще прекалим в намесата и грижите към този наш „единствен“ или „единствена“…)

Тогава става ясно, че освен „недостатъчно добри“, често не сме и достатъчно широко скроени. Както бе казал Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече“… Колкото повече хора ни ангажират с това да сме поне коректни, внимателни, адекватни на техните нужди, толкова повече вътрешна дисциплина и сила ще развием ние самите. На колкото повече хора прощаваме така, както на „възлюбения“, толкова по-справедливи личности ще бъдем. Реално, дори да нямаме семейство, ние имаме роднини, познати и, дай Боже, приятели. Сред всички тях ние имаме своето място, и в някакъв смисъл можем да ги превърнем в едно по-широко семейство, където има взаимопомощ, обич, радост, общи каузи. Където има родителски, сестрински, братски грижи. Една съзнателно създавана и обгрижвана общност, дори да е сред комшиите от входа, винаги е много по-плодоносна, отколкото едни оставени на самотек роднински отношения. (Достатъчно е да си представим едно подрязано и полято дръвче, което ще даде повече плод, отколкото цяла изоставена на плевелите градина.)

Уви, любовта, дори несподелената (а може би дори тя повече!) също крие в себе си подводния камък, наречен „гордост“. Нагласата, че сме „благородни, прощаващи, даващи“ към определен човек понякога ни подвежда, че няма в какво да се променим, а трябва само да удържим на външните изпитания. Гордостта неслучайно произлиза от думата „горе“. Ние се чувстваме по-горе от другите, и имаме завишени очаквания от живота. Много по-трудно се радваме. Малко неща ни правят щастливи.

Колкото по-навреме забележим този камък, толкова по-скоро ще искаме да се отървем от него – да не тежи на крилете на любовта. А тя наистина е голяма сила. Тя предпазва душата, здравето и вътрешния ни поглед. Тя омекотява несгодите, дава радост и смях там, където би имало само умора и скука.

Общо взето, не я получаваме, защото сме „особено добри“, а по промисъла на Провидението. Но пък в наша власт е да я отглеждаме и даваме. Колкото повече любов се предава, толкова повече сърца се лекуват, смекчават, проглеждат и на свой ред също обичат. Колкото повече – толкова повече.

Автор: Павлина Папазова