ДИАГНОЗА ЛИ Е ПУБЕРТЕТЪТ? ТИЙНЕЙДЖЪРИ СРЕЩУ РОДИТЕЛИ

Колкото и технологично да стана новото поколение, разликата между възрастни и деца остава, а проблемите и конфликтите никак не са намалели. Психолозите пишат стотици книги, а институциите се мятат от една крайност към друга в грижата за децата. Все по-често в така наречените „либерални“ страни правата на децата достигат дотам, че при един по-сериозен спор с мама и тате могат да се обявят за жертви на домашно насилие и да бъдат изведени от дома.

Защо се размива представата за нормално и прекалено? Защо „различното мнение“, което ние като възрастни все по-рядко приемаме като богатство, става нежелано и за подрастващите до степен да ги лиши от естествената закрила и обич на семейството и рода?

Да, психологията като всяка наука се стреми да дава дефиниции на проблемите и различните състояния. Дали усещаме обаче как постепенно ние самите се „скриваме“ зад определени дефиниции и отказваме да РАЗБИРАМЕ?

„Детето е в пубертет“ или още по-обидното „Абе, той е един пубертет!“ са заменили нашия опит да разберем какво точно става в душата на човека до нас. Да, човека! А не „отрочето“, „мойто“ и т.н. начини да го назоваваме покровителствено.

Много духовни хора са наясно, че нищо в живота не е докрай наше, освен отговорността за това, което ни е поверено. Че би трябвало да се грижим с много сериозност, твърдост, но и с уважение към душата, невидимото съкровище, което пряко засягаме с нашите думи. Защото игнорирането на невидимите неща превръща дори и свято нещо като родителството в едно мъчително дежурство, в което рядко има благодарност и плод.

ЗАЩО ДЕТЕТО ВОЮВА С РОДИТЕЛИТЕ?

Този въпрос ни кара да се навъсим и извиква у нас най-неприятните чувства. Но ако си спомним собственото ни детство ще усетим и отговор. Не е само защото средата навън е агресивна и детето се опитва да й се хареса. Да, светът спрямо децата е дилър – не само на дрога, а и на мода, комерсиалност, хазарт. Но не е само това…

Детето воюва, защото е личност. За някои неща има свое мнение. Държи да го изрази. И също така би искало да го пробва. Да, често от идеите му ни се изправят косите. Да, отговорността е голяма. Но на човек е заложено да се учи и от опит. Защото никой, никога и никъде в живота няма гаранция, че „наставниците“ му ще са безупречно мъдри, спокойни, морални и винаги даващи правилните насоки! Всъщност ние не трябва да се притесняваме толкова от бунтуващото се дете, а напротив – от пасивното и неспособно да взема свои решения. Независимо как му подмятаме, че е ТО е неспособно, то ще усети и ще запомни. Дори лекият ироничен тон, с който коментираме неотдавнашни негови избори, го кара да придобива ниска самооценка и страх.

Как да му кажем тогава? Можем да го учим да наблюдава защо в дадена ситуация ИЗБОРЪТ е довел до неприятен резултат. Да му кажем например, че да разчита на нещо не е било сигурно, защото и въпросното „нещо“ не е съвършено, или има фактори, които също влияят. На практика, ако показваме пример как ние самите наблюдателно се учим в разни ситуации и не винаги взимаме най-обмислените решения, е добър пример и за детето.

НЕВОЛНИТЕ ДИАГНОЗИ

Всички знаем колко е тежка съвременната учебна програма в България. Стремежът на всеки съвестен родител, а дори и на неморалния, но желаещ детето му да продължи да учи, е то да отговори на тия изисквания, да успее да покрие поне минимума от знания, за да „успее“. Ангажирани с тази война (започната, уви, не от родителите, а от Системата), ние сякаш губим вяра и в способностите на детето си да се ориентира в живота. Изтощени от някои неуспехи, ние се огорчаваме от децата. Така например „ти си зле по български“ става диагноза на много деца, често момчета, които приемат като белег някакво очакване към тях да са безчувствени (щом не разбират лириката на символистите) или некултурни (щом не се трогват от Шекспир). И уви, стават такива! Ето това са „уроките“ или т.нар. „лошо око“. Не непременно лошото намерение, а лошия и неправилен поглед в наши дни разболяват стотици души. И нерядко детски.

Защото, ако се върна на горния пример с ученика, литературата, преподавана добре и най-вече ПРАКТИКУВАНА ОТ САМИТЕ НАС КАТО СРЕДСТВО ЗА РАЗБИРАНЕ И СПРАВЯНЕ С ЖИВОТА, има голяма сила. Но ако това вдъхновение в живота ни не е факт, ако се хвалим само какво сме прочели, ако в школото детето ни се бори със сухи термини и буквализъм, нека имаме повече състрадание към него и да не пренасяме „неуспехите“ от училище към самата му личност.

ДЕТЕТО НЕ Е ОЦЕНКИТЕ СИ

Детето не е „оценките си“ (било на учебната система, било на съучениците, било на комшиите). ДЕТЕТО НИ Е ЛИЧНОСТ, КОЯТО ТРЯБВА ДА УМЕЕ ДА ПОСТАВЯ ОЦЕНКИ. Може би дори чрез американските филми се е затвърдила една представа как „семейната вечеря“ е място, където на децата се раздава правосъдие и им се правят уместни забележки.

Но съвместните трапези, екскурзии, сбирки са също защитеното благоприятно място за поставяне на оценки на събитията в света. Това е понякога справедливият съд, който детето може би цял ден е чакало, когато е издържало на нелеки предизвикателства! (Мога да споделя, че като разумно и свястно дете с нетърпение чаках родителите ми да се приберат от родителска среща, за да чуя как учителите са говорили критично към най-големите лигльовци от класа, които по цял ден ни потискаха. Възмездието на „големите“ беше като мед на душата ми и ми даваше сили на следващия ден да продължа да отстоявам това, което смятах за добро.)

Също така народната поговорка „думам ти, дъще, сещай се, снахо“ важи в пълна сила и за това как успешно да предадем на младите нашия опит. Осъждайки злото като практика и насока в много аспекти на живота, ненатрапчиво изграждаме у детето разбиране и различаване на неща, които наглед си приличат. Но плодовете им са различни.

А дали нашият тийнейджър може, обратно, да върне към нас ползи чрез своите изпитания, постъпки и мнения? Разбира се, и то в огромна мярка. От една страна, заради свежата гледна точка. От друга, заради вярата и дързостта на своята младост. И от трета, може би най-важната – защото е Личност.

Личност, отделна и различна от нас. Личност едновременно приличаща на нас, близка, но също така и свободна. Често тя е най-доброто средство да погледнем и себе си отстрани…

/ П. Папазова/