Безкрайно малките хора имат безкрайно велика гордост. – Волтер

Една от най-големите битки, които всеки човек води със себе си, е битката с гордостта в него – в негативния й аспект, от една страна, и ниската себеоценка, от друга, като и  двата случая са проявление на едно и също явление. Много интересна дефиниция на гордостта дава свети Августин който казва, че тя е  „Любов към собствените върхови постижения“. Когато в човека има огромна любов към собствените му върхови постижения, идва и презрително и пренебрежително отношение към другите поради прекалено голямо самочувствие, надменност, надутост. От друга страна, древни текстове говорят, че „Дойде ли гордост, дохожда и срам“ /Притчи/,  и така дохожда  и много ниската себеоценка. Големият проблем, който гордостта носи на човека, е, че тя се свързва с други негови същности – с ума му, с душата му, с интелекта му , с усещането за вечност, със способността му да обича, да се обвързва, да общува, да взема решения, да упражнява власт . . . и прави, така да се каже, химични съединения с целия микрокосмос в душата и в земния живот на индивида, при което се получават нови продукти от това съединение. Може да се каже също така, че гордостта е изходна гледна точка, тя ти дава едно око, през което да наблюдаваш и анализираш света, тя е начин на мислене, вид интелект – всяко явление в живота да го анализираш и възприемаш, пречупено през призмата на любовта към собствените върхови постижения.

Интересен е  продуктът на  съединението на гордостта с усещането за вечност. Тъй като вечността е положена в сърцата ни /Еклисиаст/, гордостта също търси своето място във вечността. Като проявление в поведението гордостта представлява съревнование с другите, стремеж да си нещо повече, да изпъкваш, да си по-по-най, да владееш. На такъв тип мислене отговаря теория за вечността, при която човекът  ще мери сили и ще си съперничи с боговете, даже ще бъде повече от тях – примерно учения, при които Йехова, или още Христос, е планетарен бог, който отговаря само за планетата Земя, а хората  намират за себе си контакти и източници на знание и практики от други същества с извънземен произход, които могат да мерят сили с Христос и да го надминат като мисия и задачи в Галактиката; тези същества задължително носят белезите на по-по-най свръхинформирани интелекти, които могат да дадат сензационни и укривани знания, но се характеризират с изключителна любов към собствените си постижения. Моментът с ниската себеоценка, който е обратната страна на тази монета, не липсва и тук – въпросните „извънземни същества“ по същия начин като всички горделивци мачкат хората: правят си с тях всякакви експерименти, всякакви гаври, всякакви мерзости, обладават ги и ги лишават от свободна воля, като им диктуват чрез ченелинг. За мнозина тези конктаки са реални, както и самите явления и преживявания. Тук възниква въпросът – дали гордостта в човека извиква тези явления, прави тези химични съединения, или тези извънземни интелекти избират човека и му диктуват какво да мисли, много преди да се е осъзнал какво става. Може би и двата случая  са верни. Известна мисъл гласи, че човек не е това, за което се мисли, а това, за което СИ мисли. Реално това, върху което размишлява като същности и явления, стават и негови същности и явления. В духовния свят каквото съзерцава човек, това става, това извиква. И е факт, че начинът на мислене на човека и този на обекта на вярването му е един. В този ред на мисли може да се каже, че гордостта е едновременно и земен, и извънземен феномен.

Друг интересен продукт на гордостта е свързването на човека с другите хора  и със способността му да обича. Тъй като изходната точка отново е  „Любов към собствените върхови постижения“, горделивият човек може да се свърже само с хора, които имат такова отношение към него – изпитват възхищение към неговите върхови постижения. Всеки, който прояви критичност и съмнения в неговите върхови постижения, не може да бъде обект на трайно приятелство или връзка. Критиката при горделивия, ако бъде приета, води до себеунижение, до ниска самооценка, отново до лоши плодове. А ако той започне да критикува, го прави по същия начин – да доведе до ниска себеоценка, да унижи. Той не може да намери баланса на градивната критика, защото тя изисква поглед, при който ти не си в такова възхищение от себе си  и върховите си постижения. Получените съединения са високи нива на обидчивост и ранимост, и висока склонност към обиждане на другите.

Сама по себе си гордостта и възхищението от собствените постижения е в противоречие с желанието за промяна. То няма място при такъв тип мислене, нито има логика в това. Но когато човек се сблъсква с различни по естество проблеми, тяхното решаване налага той да се променя – да променя начин на мислене, модели на поведение, отношение. Но тъй като това е противно на неговия ум и интелект, той има нужда от задълбочена теория, при която ще има достатъчно дълго време да отлага нерешените си проблеми, без някой да има право да му вменява вина или да го притиска със срокове – и тук „на помощ“ идват ученията за  реинкарнацията във всичките й разновидности, където имаш шанс да се раждаш отново и отново, докато намериш пътя, безкрайно дълги срокове за промяна, съчетани, за който иска, с бягство от действителността – отделяне,уединения, самота, та дори отшелничество;  разбира се, все пак човекът не бива да се загубва докрай в морал и ценностти, защото в противен случай може да се прероди в същество, което  твърде много да страда, но все пак е „свободен“ да отлага всичко до безкрайност. Факт е, че страните, където учението за реинкарнация във всичките й форми е официална религия, са страни бедни, с много нерешени обществени проблеми.

Връзката на гордостта с властта има също немалко уродливи свои чада. Хора на власт, които са влюбени в себе си, превръщат всяко управление в диктатура, всяка религия – в деспотично учение. Именно тази склонност, характерна за мнозина от лидерите през вековете, ражда т.нар. имперско християнство, при което  власт имат само определени личности – императори, крале  и друг тип лидери, които да владеят над масите, те са представителите на Бога, а народът няма право да се бори за нищо в този свят, хората  трябва да бъдат напълно смачкани и бедни, като все пак им се дава някакво право на надежда за прекрасен живот, но не тук и сега, а в отвъдния свят. Много от днешните лидери държат същата линия на поведение, която изцяло отговоря на интелекта на гордостта, която се съединява с властта и ражда своите уродливи деца.

Гордостта има древни корени – разказът за Адам и Ева, които искат да мерят сили с Бога, да са като Него, затова ядат от дървото на познанието на доброто и злото, подтикнати от глас, от интелект, който първоначално е бил външен за тях, нечовешки интелект , образно описан като змия, но не е бил точно, защото е можел да всява мисли, гласове, да подбужда към поведение, което не е характерно за едно животно; това отново потвърждава извънземния, първоначално нетипичен за човека тип интелект.

Също в Древен Египет горделивият бог Сет убива коварно Озирис, разчленява тялото му и го пръска на части по цялата египетска земя, за да заеме мястото му на властимащ на земята.  Да не говорим за цялата гръцка митология, в която гордостта е ключов елемент.

Ако анализираме уродливите чада на гордостта с всички елементи  в човека, с които се свързват, може ясно да стигнем до концепцията, че това е същият този змийски интелект, който прави така, че благословеният Адам да загуби райската си градина и да познае смърт, или както казва Волтер, интелект, който прави човека безкрайно малък. А защо малък? Защото се е самоопределил предварително като твъре голям и  твърде възхищаваш се от себе си, готов да мери сили с боговете.

Защо ще остане такъв човек малък? Защото този  интелект е в противоречие с интелекта на промяната, която води до ръст – от промяна имат нужда хората, които са критични към себе си, но не безкрайно, за да се откажат; които не смятат, че са върхът, а се стремят към нови и нови върхове на личностното си развитие; Едемската градина също е вид извънземен интелект, начин на мислене и среда, в която хората да раждат конкретни плодове на живота си и да ядят от тях – плодове на живот, но животът започва с желанието да растеш и да развиваш всички свои добри същности, давайки си сметка, че в теб има много добри неща, но никога няма да си достатъчно добър, съвършен, защото иначе си свършен!

 

Автор: К. Могиларска