Относно всички „природозащитнически” теми, експлоатация на ресурси, „веган“ идеологията, „био” манията, насилието, изсичането, изобщо ролята на човека в природата, но и ролята на природата в човека.

Ние хората имаме склонност да стигаме в крайности – допускаме нещо да се случва, след което изискваме радикален начин за предотвратяването му. Преяждаме, а после прибягваме до стриктни диети. Преуморяваме се от работа, седейки до последно в офиса, а после откарваме почивка за 10 дена в излежаване и мързел. Нехаем къде ще си изхвърлим фаса или опаковката, но сме най-добри в организирането на кампании за почистване на околната среда. Подкрепяме чрез онлайн агитации, споделяния за блъснати, изоставени, осакатени или пр. домашни животни или диви такива, станали жертва на злополука или невежество. Накрая се стига до една мания, в която влизаме, за да оправим кашата, която немислимо така или иначе сме забъркали и забъркваме постоянно. Имайки предвид промяната във времената и динамиката на живота, неизбежно експлоатацията и злоупотребата с природни ресурси ще се увеличава. И въпросът все пак не опира до това колко пъти в седмицата ще ядеш месо, колко дървета засаждаш на година, купуваш ли си само рециклирани продукти, както и избягваш ли генномодифицирани такива (малко трудно в днешни дни) и пр.

Напоследък все повече се популяризират всякакви течения и идеологии, прищевки, които насаждат от какво имаш и нямаш нужда. Например веганизмът, който може да се разгледа дори като вид секта. Парадоксално е, че човек едновременно се стреми да просперира, но и да се върне към първобитното. Получава се едно насаждане на вина, бунт срещу всичко това, което така или иначе вече е. Публични демонстрации и сравнения на хора с животни и най-страшното – равнопоставянето им. Ако вечеряш пържола, си убиец, но ако накърниш достойнството на брат си, обидиш приятел, унижиш човек, то ти не убиваш ли част от него? Да, така е, нещата не са еднакви, но ние изместваме често фокуса си върху външните прояви, външните дела. Бъркаме стойностите, замисляме ли се достатъчно за предназначението и промисъла за всяко творение в мирозданието?

Съществува и другата страна на нещата, която донякъде е и главният проблем – постоянното угаждане на небцето и пренасищането не външните ни сетива. От това произтичат много жестокости под формата на безгранично клане и избиване на животни, изсичане на гори, начини за стимулиране на производството и всякакви темподобни методологии, по които се развива т.нар. утилитаризъм – осигуряване на максимално количество удоволствие за максимално количество хора. Природата не е на наше разположение. Тя не е супермаркет, на рафтовете на който са подредени продукти за консумиране!“, пише Стоян Ставру в ел. издание „Предизвикай правото” (8 юли 2012 г.) Като настойници над творението ние хората имаме грижа към природата. „Развиващата се наука носи отговорност, която тя невинаги осъзнава. Независимо от силата си ние дължим уважение към останалите биологичните видове. Макар и конкретните им представители да не са субекти на създадената от нас и за нас правна система, като създатели на последната ние следва да осигурим място на тези видове на планетата Земя.“ Вместо да се учим как да повръщаме, по-добре да спрем да преяждаме!

 

 

 

Де факто човествето се разделя на лагери – невъздържано месоядство и разхищение, от една страна, и „опозицията”, от друга, която се застъпва именно за веганство, суровоядство, слънцеядство и пр. Отново наблюдаваме прояви на крайности. Такава проява е например твърдението на някои групи общности, че консумацията на месо и животински продукти е варварство, коварство, престъпление. Изваждат се мъдрости от контекста на мислители от античността, от  Просвещението, за да се внуши, че „много преди нас са го казали” едва ли не.

Начинът на хранене отразява до каква степен човек е развил себевладение и разум относно чревоугодничеството като проблем и до каква степен стомахът му е бог. Но това с какво се храниш не те определя като морална или неморална личност. Дали ще хапнеш купа грах, вместо да приготвиш месо, не ти вдига нивото на етиката. Много ли ще промениш, ако не ходиш в паркове, заведения, помещения с животни в знак на протест? Една птичка пролет не прави. Преди един век надали предците ни са мислили или са гледали на реколтата и животновъдството по този начин. Не, то е било нещо естествено, симбиоза, съработничество между човека и почвата, човека и вола, човека и коня – симбиоза, която неслучайно има своите древни корени. Преди поради оскъдните времена се е искало изключително специален повод да одереш, заколиш домашното си животно. В някакъв смисъл се е приемало като жертва. Селяните са гледали животните си като деца. Сега ще речеш: ама ти би ли убил детето си? В крайна сметка природният ресурс е предназначен именно да служи на човека, но не без мярка и не чрез неконтролируема ненаситност и злоупотреба. Човекът има ролята да го усъвършенства, облагородява, трансформира, използва, но за добри цели и по правилен начин. Това, което реално има значение, е какво е отношението ти, позицията ти спрямо това, което ти е дадено като дар, за да водиш пълноценен живот. Да се научиш да се любуваш, оценяваш, опознаваш творението и да се възприемаш като част от него, а не да действаш или да се смяташ за негов натрапник и разрушител. По-важно е дали се отнасяш с благодарение и почит към Твореца за това, което имаш, за да се нахраниш или облечеш, а не да го приемаш за даденост. Защото действително, когато приемаме нещо за даденост, сме много по-склонни да злоупотребяваме с него.

Много хора измежду веганите и суровоядците се считат за изключително духовни именно заради този си начин на хранене и заради усещането за връзка с природата. Само че истинската духовност няма как да се измери с храната, която приемаш, а с мислите, с които се изпълваш. Приема се грижата към природата като първостепенна и се измества акцентът от отговорността и към човешкия живот. Да вземем за пример домашните любимци или растения. Критерий за любов и способност за обич не може да бъде единствено жалостта и привързаността към тях, а и те в крайна сметка са в абсолютна зависимост от хората. Този тип практикуване на обич е много по-лесен и затова сме много по-склонни да прибягваме до него. Истинското предизвикателство идва, когато се налага да изтърпяваш и прощаваш на хора много по-трудни противоречия от едни изядени обувки. Защо след като и животните, и хората са деца на природата, сме много склонни да проявяваме милост и защитничество към животинките? Разбира се, на човека като единственото словесно същество с разум е връчено попечителство над по-нисшите, но масово това служи по-скоро за успокоение на съвестта и създаване на усещане за високо ниво на благородство. Констатирани са много случаи на хора, които са изключително верни и грижовни към домашните си любимци, но не и към партньорите си. Ако човек се научи да обича хората, той автоматично ще има и подобаващо отношение към животните, но не и обратното. Тъй като любовта е умение и притежава много характеристики, и ако се проявява в трудното, то ще може и в лесното.

Може ли толкова върло да защитаваме правата на животни (отново пуснати по наша вина), които нараняват или направо отнемат човешки животи? Да, животните са уязвими, зависими, несъзнателни, нямат норми за морал, за което, разбира се, не са виновни. Но не е ли също уязвимо едно малко дете или възрастен човек пред лицето на глутница освирепели от глад кучета? И в стремежа си да запазим до такава степен „здравословното си състояние“, да поддържаме „синхрон с природата“, да пазим организма си „чист“ влагаме толкова сили и енергия, които би трябвало да се насочат към далеч по-фундаментални проблеми, засягащи личността, вътрешността, ума, сърцето. Ако в обществото се обръща повече внимание на хуманното отношение към човека, ако се изгражда гражданско общество, в което да има съпричастност към нуждите на хората, то това неимоверно ще даде плод и в останалите области на живота – било то животински видове, гори, земя и пр.

Автор: А. Манева